Бунтът е заради огледалото, бай Бойко… бай, бай!

Нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено! Това е единственият логичен извод, който човек може да си направи след  активното мероприятие на „мозъците“, форматиращи мисленето на върхушката в ГЕРБ и лично на нейния лидер Бойко Борисов. А мелодрамата, разиграла се на 5 август в двора на „София тех парк“, е последното (засега) доказателство за верността на тази много древна и много тъжна констатация.

Спор няма. Всичко, с което Борисов се хвали – магистрали, метро, детски градини, пречиствателни станции, заплати на учители, минимални заплати и пенсии – си е факт. Дали обаче заслугата е лично негова? Или може да раздели славата със съпартийците си, ако не по равно, то поне по братски (т.е. три четвърти за баткото)?

Колкото и да звучи невероятно, няма такова нещо. Свършеното от Борисов и съпартийците му в управлението е плод на едно единствено… семпло обстоятелство: те дойдоха на власт две години и половина, след като като на 1януари 2007 г. България влезе в Европейския.

Вярно – с огромен компромис, защото през април 2005 г., когато бе подписан договора за присъединяването ни, България не отговаряше дори и на половин условие за пълноправно членство. Но… все пак вътре, защото премиер беше Симеон Сакскобургготски, а влиянието на фамилията му по онова време никак не беше за подценяване.

Оттам нататък е лесно, защото в Съюза основното правило е „Или слушкаш много и папкаш колкото искаш, или шут в дирника и марш обратно в задния двор на Стария континент“.

В този смисъл, днешните инфраструктурни и социални подвизи на Бойко Борисов не са нищо друго освен онова, което предшествениците му Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев трябваше да направят.

Големият държавник се познава не по време на имане, а по време на нямане!

Спасил ни бил Бойко от финансовата криза, стоварила се върху света след фалита на щатския мастодонт „Лиймън Брадърс“ през 2008 година!

И как точно ни спаси – със 7-те милиарда евро на ЕС, полагащи ни се през първия програмен период (2007-2014 година)? Милиардите, до които хрантутниците на тройната коалиция (БСП – НДСВ – ДПС) така и не успяха да се докопат – заради собствената си лакомия?

Как стана номерът? Адски просто – тогавашният финансов министър Симеон Дянков до такава степен затегна бюджетното кранче, че по едно време в постната му пица имаше повече фуражна, отколкото хлебна пшеница.

Ами, ако ги нямаше въпросните милиарди? Или пък ни бяха отпуснати като безлихвен кредит, който трябваше да върнем, за да получим „полагащите“ ни се за втория програмен период (2014-2020 г.) 14 милиарда евро? Дали щеше да има магистрали, метро, болници и пречиствателни станции?

Преди 35-40 години беше същото. Огледалото на Тодор Живкова България не трябваше да е мътно, напукано или запотено, а да лъщи и да прогаря очите на прогнилия империализъм. Поради тази причина не трябваше да има безработица, а цените бяха народни. И всяка година дипломатическият корпус биваше разхождан като мечка на синджир, за да се възхищава на лъскавия център на поредния окръжен град.

През 1987 г. обаче Михаил Горбачов реши, че износът на комунизъм под формата на евтини горива и суровини, безплатни лицензи за производство на оръжие и безогледно изкупуване на всякакви ерзац стоки и продукти от държавите в социалистическия лагер е вредно за здравето на Съветския съюз. И хем врътна ценовото кранче по посока на световните борсови цени, хем задължи съответните ведомства да осигуряват само качествен внос.

Резултатът е известен: социалистическата система кара на мускули две години, след което се разпадна така, сякаш никога не я е имало.

Официално, краят на диктатурите е плод на световна конспирация и задкулисни машинации. Истината обаче продължава да си е все така простичка: най-много 10-15 процента от предприятията, научните институти и развойните лаборатории по време на соца бяха конкурентноспособни и можеха да задоволят „претенциите“ на западните пазари. Всичко останало беше лъскав ерзац, длъжен да помпа самочувствието на Първия – и по света, и у нас. Но най-вече в Москва – под сигурната сянка на единствено ярката кремълска звез… Пардон – рубинена петолъчка!

В този смисъл, странен беше ентусиазмът на участниците в сборището, придобило популярност като „Национална конференция на ГЕРБ“, проведена в „София тех парк“ на 5 август 2020 година. Докарани под строй, вярно – в автобуси и служебни автомобили, а не в конски вагони, най-малко 4000 верноподаници (според организаторите те били 7000, ама чак в такива детайли няма да изпадаме) бяха извадени от работните им места като охлюви от черупки и побити насред бившите казарми на Четвърти километър. За да видят протестърите колко сме много и как сърцата ни туптят като едно.

И какво чу елита на ГЕРБ, докато ръкопляскаше френетично? Все същите неща, дето Борисов ни ги говори по няколко пъти на ден по телевизора – докато кара джипка, реже лента, троши бутилка с шампанско в багер, дава пресконференция или… просто така – от нямане какво да прави в уредената от него благоденстваща България.

А какво разбраха те? Нищо друго, освен онова, което искаха да разберат: протестите са организирани от шепа лумпени, които са се скъсали да му се подмазват, но като разбрали, че няма да има далавера – обърнали дулата срещу него. Вместо да ги захапят… 

Какво обаче разбрахме ние – останалите простосмъртни? Ами… че сме прави в недоволството си. Защото смисълът на демокрацията не е да ти е лъскаво огледалото, а да осмисляш съществуването си във властта и без огледало.

Брюксел и Вашингтон искат от нас върховенство на закона! Тъпанари – у нас върховенство има, нормални и нормално действащи закони обаче няма. Поради тази причина всеки, който по някакъв начин е успял да целуне ръка Му, спокойно може да те пребие, да открадне бизнеса ти или да продаде жилището ти на първия срещнат банатски циганин. И нищо „правосъдно“ да не му се случи.

За качеството, с което усвояваме европейските милиарди – същата работа: 50% – в името на огледалото, 30% – за поддържане на твърдия електорат, 20% – за фонда „И аз съм човек!“

Тази статистика е метафорична, но само на пръв поглед. Точно като благоденствието, в което тънем благодарение на бай Бойко и заради което напираме да му кажем… бай, бай!

Автор: Иван Рачев

Източник: Банкеръ Daily