- Advertisement -
„Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината и вярва, че тя не противоречи на доброто.” (проф. Николай Гочев)
През месеците на масови протести и клокочещо негодувание от властта с все по-голяма острота звучи въпросът за позицията на българската интелигенция – понятие, в което се влага различно съдържание и ценностна конотация. Споровете се засилиха след набиращата все по-голяма масовост петиция на представители на научните и художествено-творческите среди за оставка на правителството и главния прокурор (чуват се гласове „защо чак сега”).
Масло в огъня налива поведението на малка, но гласовита и масирано подкрепяна с медийни и други ресурси група от проправителствени говорители с претенции да принадлежат към същата прослойка. Едни говорят за вина, други за беда на интелигенцията. Но остава недоизяснено кой, за какво и защо е виновен. Затова може би е нужно да припомним някои иначе известни постановки и обстоятелства.
Според тълковните речници „интелигенция” се определя като „хора, които професионално се занимават с умствен, обикновено творчески труд и образуват обществена прослойка”. Но това е твърде широка рамка, която не обяснява задоволително явленията. Полезно е уточнението на Николай Гочев, който смята, че
думата интелигенция има четири значения.
В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. В тесен смисъл това са „интелектуалците”. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша” част от интелигенцията, тъй като са най-видими. Тяхната аудитория е по-голяма, те (или част от тях) получават без проблеми „думата”.
В лошия смисъл на думата „интелигенция” са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза, без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не. Без колебание можем да причислим тук поне част от „интелектуалците”. Накрая, „интелигент” в най-добрия смисъл на думата е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и за всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него.
По-нататък, без претенции за оригиналност, нека се опитаме да разберем как в българското публично пространство се случи подмяната на „интелигенцията” с „интелектуалците”. (Подробно този процес е анализиран от Панко Анчев в статията „Интелигенцията на служба при Великия инквизитор”.) Ще се съсредоточим само до аспектите, пряко свързани с актуалните политически събития.
Прекрояването на българското общество – предполагаемо по нови, европейски демократични стандарти – по неизбежност изискваше
брутално разместване на социални пластове
и типове личност. На това въздействие, провеждано по рецептите на неолиберализма, откликнаха и се подчиниха главно прослойки, които са най-зависими физически от благоволението на властта, затова са готови най-усърдно да служат на всяка власт. У нас това бе постигнато сравнително лесно и бързо – не толкова с преки репресии, колкото с тоталното налагане на пазарните принципи. В резултат бяха целенасочено маргинализирани социалните съсловия, които заради своите ценности и норми са предразположени да разсъждават критично, да се съмняват и да възразяват, и което е най-опасното за новата система – да предават тази нагласа на народа.
- Advertisement -
Най-зле пострада интелигенцията – тя бе практически ликвидирана като социална прослойка, като за целта бе изкуствено разслоена и вътрешно противопоставена. Една част от нея прие неолиберализма и в замяна получи материално благополучие и известност. Друга част – защото не се ориентира навреме или защото не поиска да се нагажда – бе отпратена на дъното на материалното и престижното разслоение. Много от тези хора така и не можаха да преодолеят потреса не толкова от мизерията, колкото от унижението. Единици, като покойния проф. Никола Георгиев, се съпротивляваха до последния си дъх. За щастие, все още има такива, които продължават борбата.
От казаното може да се направи изводът, че имат основание тези, които са склонни да съчувстват на българската интелигенция и (поне донякъде да я оправдават) за поведението й през последните десетилетия.
По-нататък, неолиберализиралата се част от интелигенцията най-добре се вписва в определението на Николай Гочев за „интелектуалците” – прослойка, която през последните двадесет години се възпроизвежда особено активно – чрез обсебване на университетите, медиите, творческите институции и всички фактори, които по някакъв начин финансово подпомагат занимаващите се с умствен труд. Довчера никому неизвестни (или известни с некадърността си) люде изпълзяха към върха на науката, изкуството и политиката. Това е същността на
„опростачването”, за което мнозина алармират.
У нас „социалният асансьор” проработи по удивително сбъркан, да не кажем перверзен начин.
Според Панко Анчев именно така „интелектуалците” ликвидираха интелигенцията. Разрасна се смъртоносна социална метастаза, която продължава да трови обществения организъм, като притъпява чувствителността към пороците на политическата и социално-икономическата действителност. Деформираха се представите за добро и зло, за истински и ерзац стойности.
Но гладкото протичане на тази гигантска по мащабите си и хитро замислена социално-инженерна операция бе нарушено от непредвиден проблем – заемането на господстващите позиции от група индивиди, отличаващи се с немислима необразованост и неинтелигентност, ръководени единствено от крайна алчност и мания за величие, прикриваща тежки комплекси за малоценност. Ако преди този възходът на „интелектуалците” бе процес, дирижиран от чужди фактори (посолства, фондации и др.), през последните десет години водеща роля пое режимът на Борисов, очевидно поблазнен от хипотетичните ползи от приласкаване на тези „интелектуални храненици”. Последиците от тази промяна бяха подценени от чуждестранните ментори, които смятаха, че новата властваща върхушка без проблеми ще бъде държана изкъсо. Впрочем,
недооценяването на последиците от тази грешка
продължава и за него някои външни фактори (като ЕНП) ще платят висока цена.
Големите, да не кажем съдбоносни въпроси са два. Първо, ще успеят ли по-читавите представители на „интелектуалците” да загърбят различията си, за да поведат връщането на обществено-политическия процес у нас в руслото на относителната нормалност. Тук отговорът е по-скоро положителен, обнадеждаващи симптоми са налице. Самият факт, че властта е тотално делигитимирана, а нейните клакьори са на стълба на позора, е достатъчен.
Второ, ще успеем ли (поне донякъде) да възстановим увредения организъм на интелигенцията, за да може тя да изпълнява жизнено важните си обществени функции. Тук нещата са по-сложни, защото зависят в голяма степен от очертаването на адекватна стратегическа перспектива на българското общество – интелигенцията има смислена роля само в сценария, при който формирането и развитието на човешкия капитал на нацията има реален и траен ценностен приоритет. За другите сценарии и „интелектуалците” са достатъчни. Като ключова част от този човешки капитал българската интелигенция се нуждае от пълноценни условия и устойчив механизъм на качествено социално възпроизводство.
Източник: „Банкеръ“
- Advertisement -
