Протестите, карантината или ваксината могат да свалят Борисов от власт?

До средата на октомври беше ясно, че парламентарните избори – предсрочни или редовни, ще бъдат своеобразен референдум „против“ или „за“ модела „Борисов – Пеевски – Гешев“. Протестите на хиляди, понякога десетки хиляди недоволни граждани не оставяха съмнения, че изборът на хората ще бъде класически, политически. В основата на протестите беше гневът им от мащабната корупция при управлението на ГЕРБ и „Обединените патриоти“, разпределянето на публичния ресурс към близки до властта олигарси и арогантния стил на управление.

Неслучайно над 60 процента от българите подкрепяха основните искания на протеста – за оставки на премиера Борисов, правителството и главния прокурор Гешев, и провеждане на честни предсрочни избори с електронно и машинно гласуване. Тези нагласи се запазиха няколко месеца независимо от опита на ГЕРБ в края на август да финтира протестиращите като спечели време с предварително обречения си неадекватен проект за нова конституция и свикване на Велико народно събрание.

Голямата въпросителна на този фон беше ще успее ли да се консолидира протестният вот,

разпилян между „Има такъв народ“ на Слави Трифонов, чиято партия на практика я нямаше „на терен“, „Демократична България“, „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова и хипотетична формация на „Отровното трио“ – двигателят на протестите? Логичен беше и въпросът ще има ли и наказателен анти-ГЕРБ вот. Нещата за управляващата партия не изглеждаха никак добре, а в някои социологически проучвания тя падна, макар и с малко, под най-голямата парламентарна опозиционна партия БСП.

В същото време и двете формации получаваха ниски стойности, които разбъркваха още по-силно коалиционния пъзел за следващия парламент. ДПС разчиташе да вземе „полагащото“ й се на вота, а демоскопията отреждаше на патриотите ролята на извънпарламентарна опозиция. Това обаче беше преди ВМРО да започне да цака с „македонската“ карта и българското правителство да блокира с абсурдни исторически претенции започването на преговори за членство на Северна Македония в ЕС.

Четири месеца преди парламентарните избори голямата въпросителна за коалиционната алтернатива на ГЕРБ си стои, корупцията и арогантността в управлението са си същите. Наблюдава се обаче преформатиране на народното недоволство след 11 години управление на Борисов – в условията на тягостно чувство на безвремие и нарастващ страх заради ръста на коронавирус епидемията. Предизборните нагласи вече имат по-сложни обяснения.

Обществено-политическите фактори – водещи до момента, отстъпват място

на социално-икономическите в оценките за управлението.

На пръв поглед Борисов би трябвало да е доволен, че поне в началото на мекия локдаун едно крехко мнозинство подкрепя новите мерки срещу коронавируса. 56 процента ги одобряват, а 42 процента – не, сочат данните от последното социологическо проучване на „Галъп“. През лятото картината беше доста по-различна – над 60 процента бяха против рестрикциите. През пролетта обществената подкрепа за първата истинска карантина на държавата беше много по-мащабна и това се отрази в сериозен ръст на рейтинга на Борисов – състояние, от което днес няма и помен.

Няма как превесът на одобрението за по-твърдите мерки срещу коронавируса от 26 ноември да е равносилно на трайна подкрепа за правителството. Социалните мрежи преливат от негодувание и подигравки със станалото нелепо „джипка шоу“ на Борисов, предавано от „Севда ТВ“ и най-вече от очевадния провал в управлението на здравната, епидемична и икономическа криза.

Борисов е или неадекватен и откъснат от реалността, или е решил да кара направо през просото през оставащите му няколко месеца във властта. В началото на октомври той заяви самоуверено, че държавата няма да затваря, а три седмици по-късно се видя принуден да бъде въведен втори локдаун. „Гладен няма да оставя никой“, „разчитам на моите юнаци – докторите, сестрите, лекарите“, казваше той бодряшки преди месец, а хората започнаха да измират на стълбите на болниците. Междувременно страната зае първото място в класациите по смъртност от коронавирус.

Висока е и икономическата смъртност в България.

Въпреки че Борисов и министрите създават впечатление, че едва ли не държавата изсипва рога на изобилието върху затворените бизнеси, които не могат да се възстановят още от първата карантина, картината е наситена предимно с тъмни тонове. 68 процента не одобрява антикризисните мерки на правителството в подкрепа на бизнеса, а 58 на сто не харесват противоепидемичните мерки, показват резултатите от традиционната анкета, която Българската стопанска камара прави сред членовете си в края на годината.

Според допитването половината от всички български компании няма да ползват нито една от компенсаторните програми на правителството – заради тяхната неефективност и/или бюрократичност. Тези настроения са измерени на фона на задълбочаващата се икономическа криза, очакван спад на БВП с 4 процента за тази година според прогнозата на МВФ, и новорегистрирани безработни от 300 000 до октомври заради Ковид-19.

„Такава анкета бележи неминуема икономическа катастрофа заради тоталното безделие на българската държава. Обидно е ехидното и пренебрежително отношение към бизнеса, „който винаги ще се оправи“ и се смята, че по някакъв спартантски начин ние имаме кода на оцеляването“. Тези думи на шефа на БСК Радосвет Радев, цитирани от „Клуб зет“, все пак са изречени преди Борисов да огласи банковия мораториум за бизнес кредитите до края на март.

Стряскащите данни показват, че тепърва социално-икономически фактори:

фалити, безработица, рязко намаляване на доходите и дългосрочна финансова несигурност, ще играят все по-голяма роля в информациите и анализите на медиите, дебатите в социалните мрежи и в крайна сметка – за предизборните нагласи на гражданите.

Все повече хора в България ще попълват редиците на прекариата – към него се числят съвременните пролетарии, но и други категории трудещи се, оставени без никаква икономичаска, но и социална сигурност. Дали обаче тези необратими процеси на засилване на социалното разслоение ще доведат до формирането на нови електорални мнозинства – протестни, с потенциал за силен наказателен вот или ще напомпат политическата апатия е все още рано да се каже.

Но не е трудно да си представим, че управляващите са обект на нарастващо двойно недоволство, чиито територии се наслагват – заради „завладяната държава“ и абдикацията й от грижите за хората и бизнеса.

Възможно е обаче електоралните нагласи да бъдат разбъркани сериозно от трета група предизборни фактори – социокултурните.

През последните години гражданската култура на българина зави рязко надясно и назад – към традициите, идеализиране на миналото и засилваща се враждебност към Другия. Сега на южната ни граница обаче няма наплив на мигранти, Истанбулската конвенция беше торпилирана задружно от десни и леви националпопулисти, а норвежките социални служби – нарочени за враг №1 на българските деца, са твърде далече. За сметка на това на вратите на „българския дом“ с неговите „традиционни ценности“ чука ваксината срещу коронавируса.

До неотдавна страната се славеше с един от най-добрите имунизационни календари в Европа – наследство от епохата на социализма. В наши дни българинът неглижира или отхвърля противогрипните ваксини, в ползата от която са убедени по-модерните общества. В условията на нарастващ индивидуализъм, абдикация на държавата от публичните дела и налагането на суеверието като интегрална част от всекидневието на мнозина наши сънародници нарастващите ирационални страхове от ваксинирането, съчетани и с фантасмагории като съпътстващо чипиране, всъщност са обясними.

Почти половината от българите (48%) не биха сe ваксинирали срещу Ковид-19, когато му дойде времето, показва проучването на „Галъп“. На фона на отхвърлянето на противогрипните ваксини обаче цели 43 процента заявяват че биха се ваксинирали. Тук е важно да се припомни, че ваксината е препоръчителна, но не е задължителна. Азбучна истина при всяка ваксина е, че тя пази не само този, който си я слага, но и хората около него. Масовото ваксиниране е задължително условие за придобиване на колективен имунитет срещу заразата. Но как да се наложи такова мислене в общество, завладяно от индивидуализъм и модерно езичество?

Възможно ли е противоречивото отношение на българите към ваксината, носенето на маски и въобще към

целия набор от противоепидемични мерки да повлияе на резултатите от изборите?

На този етап е трудно да се отговори на този въпрос.

Дефицитни са задълбочените социологически проучвания, които правят срезове на предизборните нагласи на различните прослойки от обществото, ценностните им нагласи и водещите политически, икономически и социокултурни фактори.

Не е ясно например кой ще бъде водещият мотив на 40-годишните жени, работещи в държавната и общинската администрация, които не са потърпевши от затварянето на държавата, но същевременно отричат ползите от носенето на маски и ваксинирането срещу коронавируса? Или как ще гласува групата на 30-годишните мъже със свободни професии, които одобряват протестите, засегнати са и от двата локдауна и същевременно подкрепят носенето на маски и ваксините?

Възможен ли е сценарий, при който в България след януари

да се разгори истерия срещу ваксините и „чипирането“?

Истерия, която да удари управляващите така, както в една разгорещена политическа кампания бяха разпарчетосани привържениците на Истанбулската конвенция? Макар че в нея нямаше и следа от „третия пол“, не предвиждаше легализация на хомосексуалните бракове, нито пък отваряше вратите за нахлуване на „ирански травестите“ в България. „Здравите сили“ я торпилираха в името на традиционните ценности. А тя всъщност беше насочена срещу насилието над жени и в семейството – два изключително болезнени за страната ни проблема. Интересното е, че и тогава, и сега управляващите от ГЕРБ подкрепят, поне на думи необходимостта от промени (конвенция, ваксини) в правилната посока.

За да се разбере по-добре предизборна картина като сегашната, занапред социолозите са длъжни да преосмислят изследователския си инструментариум. Фокусирането върху разделението в обществото между лявото и дясното вече не върши работа. През последните години по-важен е разломът между либералното и консервативното. На дневен ред идва и неговата разновидност – конфликтите между скептиците към модернизацията и нейните привърженици.

Автор: Иво Инджов

Източник: „Дневник“