- Advertisement -
„Всеки носи в себе си чумата, никой в света не е неуязвим по отношение на нея. И човек трябва непрестанно да бъде нащрек, за да не би в миг на разсеяност да дъхне в лицето на другия и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете – е резултат от волята, която не бива никога да отпада”.
Албер Камю, „Чумата”
През пролетта, точно преди обявяването на първия „локдаун” в България (и когато коровавирусът вече вилнееше с пълна сила в Западна Европа и САЩ), в една от водещите европейски онлайн книжарници се появи знаменателно съобщение. Търсенето на „Чумата” – всепризнат шедьовър на френския екзистенциалист Албер Камю – бе претърпяло невиждан ръст. От седемдесет и първо романът се бе изкачил на трето място сред най-често заявяваните заглавия. По-нова справка показва, че мястото в челната десетка е трайно.
Изкушените в творчеството на знаменития писател и философ биха възразили, че основното послание на Камю е свързано с разпространението и моралните корени на нацизма („кафявата чума”). Романът е публикуван през 1947 г. и логично носи силния отпечатък на току-що приключилата световна трагедия. Още повече, Камю е активен участник в политическите процеси на своето съвремие. По това време и други велики писатели и учени размишляват за въвличането на огромни маси от хора в чудовищни по мащабите си престъпления и жестокости (да припомним съдбата на знаменития ученик на Фройд, психиатърът Вилхелм Райх и на неговата малка, но силно въздействаща книга „Чуй, Малки човече”).
Актуалността на тези опити за обяснение на промените (или проявленията?) на човешката природа в екстремални условия, днес вероятно се обуславя от наслагването на
две взаимно усилващи се кризи.
От една страна, самата пандемия с нейните здравни, икономически и социални последици. От друга страна, моралната криза, т.е. все по-силно избиващите на повърхността на обществения живот инстинкти не просто на всяка цена да се оцелява в премеждията, а нещо по-лошо – да бъде използвана общата беда в борбата за власт и богатства.
Това в някаква степен се случва навсякъде по света. Достатъчно е да проследим замесването на различните аспекти на ковид-заразата и на борбата срещу нея в току-що приключилите американски избори. Доналд Тръмп се опита да използва тази проблематика в своя полза, но бе категорично надигран – не толкова от Джо Байдън, колкото от стоящите зад него мега-интереси.
За съжаление, в друго може да не сме успели, но в това отношение ги „стигнахме американците”, че дори ги задминахме. От февруари и до днес българската обществена действителност ежедневно дава примери за безцеремонни опити да се използва кризата за извличане на текущи политически изгоди и за запазване на властта. Желанието „полека, без злоба, човешки” да разберем защо се случва това се натъква на изумителни по цинизма си прояви на пренебрежение на живота, здравето, условията за съществуване и психичното равновесие на милиони българи. Вече се видя, няма закон (и дори текст от Конституцията), който управляващите да не са готови да прегазят,
няма лъжа, която да не са готови да изрекат.
В известна степен това се отнася и до подхода на парламентарната опозиция, въпреки че към нея поне не можем да отправим обвинение за злоупотреба с власт.
Най-фрапиращото в опитите за употреба на кризата не са всекидневните лъжи за предприети „действени” стъпки в подкрепа на изпадащите във все по-тежки затруднения реални човешки същества. Не изключвам и възможността съзнанието на управляващите да е дотолкова разстроено от злоупотребата с власт, че ББ наистина да вярва в чудодейната сила на разпореждането си „Утре искам ковид-болницата да заработи”. По силата на стари навици правителството смята, че е достатъчно да обещае, за да получи мечтаните аплодисменти, без яснота дали и кога ще изпълни обещанията си. Но това време свърши. С бързото нарастване на заплахите срещу оцеляването от всички посоки, хората искат обещаните днес пари и облекчения да бъдат реални, т.е. да бъдат наистина достъпни, и то когато са нужни.
- Advertisement -
С всеки изминал ден стават все по-явни намеренията чрез бягство от политическа и най-вече лична управленска отговорност не просто да се избяга от заслужените санкции, а
да се капитализира бедата, за да се запази властта.
Абсурдът е стигнал дотам, че с оглед на някакви (илюзорни) политически дивиденти властниците изтъкват като свой „голям принос” очевидно погрешни и дори престъпни действия (да припомним с каква гордост неотдавна премиерът заяви „Правилно пуснахме вируса да вилнее през лятото”). Разбира се, търсят се изкупителни жертви и индулгенции със задна дата, но номерът няма да мине.
Тепърва предстои да се изясни доколко видимо погрешните, хаотични, некомпетентни и неефективни действия на изпълнителната и законодателната власт се дължат на умисъл или „просто” на некадърност. Но и сега е ясно, че съвпаденията и натрупванията са прекалено много, за да бъдат обяснени с делата на отделните (пък били те и множество) „калинки” и „калинчовци”. Тук отново идва съвсем на място един цитат от „Чумата”: „Злото в света идва почти винаги от невежеството … Най-ужасяващият порок е невежеството, което мисли, че знае всичко и което впоследствие разрешава да убива”. Преди няколко години писах в една статия за „Банкеръ”, че лошото управление ще започне да убива в буквалния смисъл на думата. Уви, така става.
Злоупотребата с власт, дори в потресаващите си проявления като плиткоумното политическо експлоатиране на пандемията, се дължи не само и дори не толкова на невежеството на шепа докопали се до властта неграмотници. Всички ние, макар и в различна степен и по различен начин, сме отговорни за техния триумфален марш. Твърде дълго търпяхме да ни управляват чрез
постоянни груби нарушения на елементарни правила
на съвременната демокрация. Година след година понасяхме да се погазват изискванията на законите, да не се излагат аргументи за вземаните решения, да се подменя отчетността за изхарчените обществени средства с „пиар-а на джипката”. Някои търпят и сега, когато полуграмотни хора напират да учат студентите ни и дори се хвалят с това.
Има и още нещо, което не бива да пропускаме. Една, макар и неголяма част от обществото, не просто търпеше, а се облагодетелстваше от тези управленски извращения и дори демонстрираше превъзходството си над останалите. А това вече е невежество на квадрат. Никога не е късно да се поправи грешката, но истината трябва да се казва такава, каквато е – именно за да не повтаряме същото. Днес, когато кризата показа безжалостно, че спасението поединично е илюзия, вече е късно. Разрушеният и разпилян човешки капитал не може да се възстанови за броени месеци. Поруганото доверие към институциите дълго ще тежи като воденичен камък на шията на всяка власт, дори да е почтена и компетентна.
Опитите да се употреби пандемията за егоистична политическа изгода са обречени, както и самите извършители. Едва ли има нещо по-смешно от това да допуснем, че ББ или ЦК са чели и разбрали Камю, но все пак да напомним един цитат от романа: „От гледището на чумата, всички – от директора до последния затворник – бяха осъдени и за пръв път може би в тъмницата царуваше пълна справедливост”.
Само че нас такава справедливост не ни устройва. Нали?
Автор: Александър Маринов
Източник: „Банкеръ“
- Advertisement -
