Ще я има ли България през 2050 година?

Българските граждани вече са призовани да се явят след два месеца пред урните и да пуснат гласа си за следващия набор народни представители. Стъпвайки на социологическите проучвания, много коментатори и анализатори вече ни облъчват с чувството за безнадеждност. Нямало да има ясен победител на изборите, вотът щял да бъде прекалено раздробен, невъзможно било да се състави стабилна коалиция и правителство.

Според опита от предишни избори, колкото повече наближава датата, толкова по-силно ще ни залива мътният поток от самохвалства, празни обещания, компромати и откровени лъжи. При всички случаи ще видим и остри влизания, които, ако играта се водеше на друг терен, щяха да получат директен червен картон.

Ориентацията в мъглата е невъзможна без да пуснем няколко силни прожектора като въпросите:

Какво е социално-икономическото положение в България в началото на 2021 година?

Какво трябва да се промени?

Кой може да извърши промяната?

Нека първо се запитаме:

Къде сме сега?

Правилният отговор дали живеем добре може да ни даде мястото на България в авторитетни международни класации и как се променя то през годините.

Да започнем с брутния вътрешен продукт на човек от населението, сравнен с този на останалите страни-членки на Европейския съюз. По данни на Евростат той е най-ниският в общността, като представлява  27% от средния за Европейския съюз и е 76% от БВП на предпоследната Румъния и 63 % от този на третата отзад напред Полша. Сравнението с други от бившите соцстрани е още по-неблагоприятно:  59% от БВП на Унгария, 50% спрямо Литва и 42% спрямо Чехия. Разликите стават космически, ако погледнем данните на старите страни-членки. БВП на човек в България е само 19% от този на Австрия, 18% от Нидерландия, 16% от Дания и 12% от Ирландия.

Общата ни изостаналост се съчетава със задълбочаващи се неравенства, които допълнително засилват чувството за несправедливост. За тях статистиката също е красноречива. Тя развенчава популистките твърдения на управлявалата в последните единадесет години „народна“ партия.

България „води“ в класацията за риск от бедност

и социално изключване с цели 32,2 % от населението при средно около 20 % за целия ЕС.

Съотношението между разполагаемия доход на най-богатите 20% от населението спрямо останалите 80 % у нас нараства от 5,86 през 2010 г. до 8,10 през 2019 година. За целия Евросъюз това съотношение е малко над 5.

Когато става дума за демографски тенденции в България думата „криза“ бледнее. По-скоро можем да говорим за катастрофа, която заплашва самото съществуване на нацията ни.

Във въведението на управленската програма на правителството за 2017 – 2021 година се казва, че „държавата ще предприеме действия за развитие на демографския потенциал с цел преобръщане на тенденцията за намаляване на българското население, като задължителна предпоставка за успешното привличане на инвестиции“. Очевидно каруцата е поставена пред коня. На българския народ е отредена ролята на предпоставка за привличането на инвестиции вместо нарастването на капитала да създава условия за подобряване на живота на хората, а оттам и за преодоляване на демографската криза.

Грешната изходна точка не може да не доведе до провал на политиката. Данните го показват много ясно. През 1989 г. населението на България достига 9 009 018 души. При преброяването през 2011 г. общият брой на населението е 7 364 570 души, а към 31 декември 2019 г. спада до 6 951 482 души, според Националния статистически институт. Според най-реалистичната прогноза на института за следващите шест десетилетия през 2050 г. ще бъдем 5 791 137, а през 2080 г. – 4 872 317 човека.

Къде искаме да отидем?

Всяка лява политика стъпва на по-голямо преразпределение на националния доход от богатите към бедните чрез държавния бюджет. В българските условия такава революционна политика е път към пропастта. Бедността в България е толкова масова и на толкова драматично ниски равнища, че не може да бъде преборена с раздаване на пари. От друга страна, богатите хора у нас нито са толкова много, нито са толкова богати в сравнение с богаташите от другите европейски страни.

Както и да въртим сметките, става дума за преразпределяне на около 6000 лева общ доход на човек от населението годишно според националната статистика. Затова верният път не е преразпределянето, а генерирането на доход. Което може да стане само чрез просперираща икономика.

Нуждаем се от нова роля на държавата,

която да започне да дърпа активно икономиката напред.

В раздела „Икономика“ на правителствената програма 2017 – 2021 година има много добри пожелания. Ако всички те бяха изпълнени, българската икономика действително щеше да дръпне много напред. Проблемът е, че тези пожелания, разработени съвестно от експерти и отговарящи до голяма степен на  нуждите на бизнеса, остават на хартия. Защо е така? Едва ли можем да го обясним само с нежелание за работа или некадърност на работещите в звената, на които е възложено тяхното изпълнение. Просто тези  задачи не са решаващи за спечелването и задържането на властта. Тя се печели и се държи с популистка пропаганда и с дискредитиране и притискане на политическите противници.

Властта се крепи на първо място от олигархични групи, които, чрез нея, си разпределят националните ресурси. А те нямат никакъв интерес от изпълнението на добрите обещания в предизборните и управленските програми.

Очевидно политическата промяна е необходимо предварително условие за  икономическия просперитет. Обществото трябва да възложи конкретни дългосрочни и краткосрочни задачи на управляващите, които да отговарят за тяхното изпълнение. Смяната на управляващите партии трябва да бъде обвързана с максимално добрата защита на националните интереси, формулирани в национална доктрина.

Кои са приоритетите,

които обществото трябва да наложи на партийно-политическия елит за да се осигури устойчивото развитие на страната?

На първо място това е Програма за ускорено икономическо развитие. През последните три десетилетия за добри години за икономическото ни развитие се приемаха тези, в които се отчиташе ръст на брутния вътрешен продукт от 2-3 на сто. В такива години различните управляващи тържествено отчитаха успехите на водената от тях политика. Сметките показват, че за да имаме реално догонващо развитие спрямо партньорите ни от съюза, годишните темпове на растеж на БВП у нас трябва да бъдат от порядъка на 7-8 на сто.

Ако поддържаме средногодишен темп на нарастване на БВП на човек от населението от 3 на сто, което по досегашните стандарти на управляващите се смята за добро постижение, за десет години ще постигнем увеличение от 34 на сто. Това на практика ни гарантира запазване на последното място в класацията на Европейския съюз. Нашият БВП към момента е с 24 на сто по-нисък от този на предпоследната – Румъния, а тя все пак ще продължи да се развива.

Ако успеем да постигнем средногодишен ръст на БВП на човек от населението от 8 на сто, след десет години той ще е със 116 на сто по-голям от днешния. Тогава сигурно ще можем да изпреварим Румъния и да се настаним равностойно в групата на останалите държави от Централна и Източна Европа. Това би било добър трамплин – през годините 2030 – 2040 да атакуваме средното европейско равнище.

Тази цел трябва да се заложи в национална доктрина за развитие на страната заедно със  съответстващи на нея показатели за повишаване на жизнения стандарт на цялото население. Нейното постигане не може да стане само със средствата на фискалната политика. Нужно е много по-агресивно пришпорване на икономическото развитие с комбинация от много и различни методи, които са приложими в българските условия. Има няколко възможни направления, в които държавата може да се намеси решително за да стимулира развитието на икономиката:

– Коренна промяна в образованието, което да получи практическа насока за да се осигури максимално добра реализация на младите хора на пазара на труда и да се отговори на нуждите от кадри на съвременния бизнес. 

– Сериозни инвестиции в научно-изследователската и развойната дейност с цел внедряване на върховите постижения на науката и технологиите в производството у нас.

– Целево стимулиране на създаването на ефективно работещи малки и средни предприятия във всяка община, които да дават поминък на хората по места.

– Поставяне на външнотърговските интереси на българския бизнес в центъра на външната политика на страната.  

– Привличане на инвеститори във високотехнологични производства, които да повишават нашата конкурентоспособност на международните пазари. 

– Ключови инвестиции от страна на държавата по пътя на публично-частното партньорство в индустриите на бъдещето, които не са по силите само на родния частен бизнес.

Съчетанието от управленска некомпетентност и корупция пречеше досега да се възползваме напълно от потенциала за развитие, който ни дава членството и засилваше негативните ефекти от ограниченията, налагани от брюкселската бюрокрация.      

Разработването на нова икономическа политика минава през осмислянето на нашето участие в Европейския съюз. През следващите седем години България ще получи възможност да използва безпрецедентните 29 милиарда евро от фондовете на Европейския съюз..

Как да стигнем до тях?

Поставянето на държавата в услуга на ускореното социално-икономическо развитие на обществото трябва да бъде предшествано от нейното дълбоко реформиране. Целта на промяната е властта да се изземе от ръцете на олигарсите и да заработи в интерес на гражданите. Предоставянето на повече ресурси на разположение на нереформираната държавна машина би било фатална грешка, която още повече ще задълбочи кризата. За да стане това има да извървим няколко повтаряни до втръсване крачки, чието отлагане от година на година ги прави все по-дълги и трудни. Те са:

– Прозрачност на всички публични разходи и на икономическата дейност като цяло.

– Нов, ефективен подход за борба с корупцията.

– Върховенство на закона.

– Реформа на съдебната система.

– Независими медии.

Отговорите, които различните кандидати за властта дават на изредените дотук  приоритети, трябва да бъдат решаващият критерий за избора на тази или онази бюлетина.

Участието в изборите е важно, но не бива да се заблуждаваме, че само то ще е достатъчно за да се прескочи дълбоката пропаст, до която досегашните управляващи доведоха България.

Дори и да не приемаме конкретните проценти от социологическите проучвания, можем да им вярваме в основната констатация. Мнозинството от българските граждани иска промяна – не само на лицата, но и на модела на управление. В същото време привържениците на промяната са  разделени на няколко политически крила, които трудно намират общ език помежду си. Големият залог е ще успее ли разнородната опозиция да се обедини около управленска програма за смяна на модела. Вероятността след изборите да изпаднем в дългосрочна политическа криза поне до края на годината никак не е малка.

Предизборната бъркотия подсказва, че промяната в държавата трудно може да се случи без преструктуриране на гражданското общество, което да започне да упражнява постоянен мощен натиск върху партийно-политическата система. Това може да стане чрез създаването на широко представителен граждански съвет. Той трябва да включва работодателските организации, синдикатите, браншови и неправителствени организации, творчески съюзи и други представителни групи на гражданското общество. В такъв формат много по-лесно могат да се загърбят политическите и идеологическите различия и да се намери единство по няколко общонационални цели.

Първата и най-важна задача на гражданския съвет е да изработи националната доктрина за развитието на страната през следващите десетилетия, да я наложи на политическите партии, които да я приемат със съответните законови актове и след това да контролира нейното спазване.

Върховенството на закона трябва да бъде основна грижа на гражданския съвет в неговата постоянна дейност. Той трябва да предлага за назначаване някои публични фигури, които са ключови за демократичното развитие на страната. Такива са ръководителите на антикорупционните органи, директорите на обществените медии.

Сегашните надзорни съвети на редица институции, назначавани от изпълнителната власт,  трябва да се заменят с обществени съвети, включващи представителите на онези, които са най-силно заинтересовани от правилното им функциониране. Такъв е случаят с Българската банка за развитие, която съществува за да подпомага дребния и средния бизнес. През последните години тя се превърна в касичка за обслужване на шепа олигарси. Нейният надзорен съвет трябва да бъде заменен от обществен съвет, в който влизат представители на браншовите организации на дребния и средния бизнес и изтъкнати независими икономисти.

Гражданският натиск е много важен за избора на компетентни и национално отговорни правителства през следващите години. Без това не можем да очакваме успех на така необходимата ни политика на ускорен растеж и за преодоляване на най-опасните кризисни явления в обществото.

Основните моменти в статията са развити подробно в книгата на Валентин Съйков  „2050 година е фатално близо. Ще я има ли България и след това?“.

Визитка:

Валентин Съйкове работил като журналист във вестник „Труд“ и в други периодични издания. След 1991 година основава един от първите частни вестници – „Имоти“ и продължава пътя си като собственик на агенция за недвижими имоти и строителен предприемач. Избиран е пет пъти за член на Управителния съвет на Националното сдружение недвижими имоти, на което е един от основателите. Бил е два мандата председател на ФИАБСИ – България (българският клон на Международната федерация за недвижими имоти). Неговата книга „2050 година е фатално близо. Ще я има ли България и след това?“ излезе от печат в последния работен ден на 2020 година.

Автор: Валентин Съйков

Източник: „Банкеръ“