Европейската Комисия има министерство на „Икономика в интерес на хората“. България тази година е с „Бюджет за гражданите“. Основният проблем е, че кандидатите за изборна длъжност нямат доверие на избирателите, казва Красен Станчев. И още: „В политиката обещанието, че ще даваш е и заявление, че ще вземаш.“
Вилхелм Рьопке, чиито възгледи са от ключово значение за разбирането на Германия и Европа от 30-те години до наши дни, казва някъде, че изучаването на икономиката е станало съществено за цялата ни цивилизация. Нейното съхранение, обяснява той, изисква от лицата на отговорни обществени длъжности поне да разбират функционирането на икономическата система.
В България и в още около 150 страни с представителна демокрация далеч не винаги е ясно доколко политиците отговарят на това условие.
Политическите партии са съревноваващи се властови колективи. Предизборните съревнования не са най-добър ориентир за това доколко кандидатите разбират функционирането на стопанството. След изборите това се вижда на практика, но е късно и трудно да се промени каквото и да е. Затова е важно да се знае каква би била съвършената икономическа програма.
Три принципа и проблем № 1
При завареното състояние на нещата,следните принципни положения заслужават внимание.
– Най-важното условие за успех на една съвременна икономика е да има конкуренция, т.е. да няма политически създадени и поддържани привилегии.
Самото политическо съревнование е съперничество за привилегията управляваш дадена страна за определен период от време. Това е привилегия за вземаш и да даваш, понякога – да раздаваш събраното преди теб.
Икономически полезното раздаване е онова, което връща иззетото от данъкоплатците и нито се основава върху привилегии, нито ги поражда. То не ощетява едни данъкоплатци за сметка на други без тяхното съгласие.
Както е ставало дума, преди 1989 година използването на парите на другите е привилегия на 0.15% от населението на страната, колкото е бил властовият колектив на БКП. Сега това е привилегия на приблизително същия процент от населението на страната – лицата на изпълнителна длъжност, законодателното мнозинство и формалните и неформални политически „кабинети“.
– Властовият колектив не следва да унищожава конкуренцията в стопанството, не трябва да рекетира стопанските и политически играчи, които не са се включили, не са припознати или дори направо са отказали на участват в неговия кабинет.
В България е норма точно обратното. По традиция, но особено след 2012 година, колективът на властта от политически сговор се превръща в картел на разполагането с нея.
Ето пример. Да кажем, че някой координатор е получил доверието на публиката на избори. Задачата му прераства в създаване на интерфейс между колектива, стопански привилегированите и държавната администрация. Това е публично-частно партньорство. Спойка в него у нас е главният прокурор. Той, независимо от личните качества, може да обвини, сплаши или остави без внимание поведението както на членове на групата, така и на всички останали.
– Когато е осигурена защита от картела, има условия за осъществяване на класическите цели на политиката, в частност икономическата.
Такива са стабилно равнище на заетост, използване на ресурсите (включително човешките) и доходите. Това се постига с предвидима парична и данъчна политика, стабилност на правата на собственост и гаранции за изпълнението на договорите.
Резултат от тези цели и средство за постигането им е икономическият растеж.
В сегашната обстановка всички колективни кандидати за парламента обещават всички тези неща накуп.
Но основният проблем е, че без посочените по-горе условия е невъзможно те да бъдат осигурени.
Доверие към избирателите и проблем № 2:
Друг основен проблем на тези парламентарни избори е, че кандидатите нямат доверие на избирателите. Почти никой от тях не вярва, че те могат да се справят сами.
Активните избиратели пренасят този възглед върху себе си. Политическата система става сервилна: онези, които са повярвали, че ще им се даде, съблюдават поведението, което предполагат, че се очаква от тях. Съперничеството между участниците в тези избори създава в обществото съревнование за привилегии.
През 2020 година в България и ЕС се настани вярата, че правителствата са основните спасители на обществото и инвеститори в икономиката. Нарасна убедеността, че отделните страни само трябва да се наредят на опашка пред съответните програми на Комисията и Европейската централна банка, а фирмите и гражданите – пред правителствата на отделните страни.
Така у нас работеха политиките за омекотяване на стопанските последици от COVID-19. В средата на март миналата година правителството обеща 4.5 милиарда лева за тази цел. В някаква форма към края на февруари тази година до фирмите са стигнали около 40% от тази сума. Точно след година отново бе обещана „пълна“ подкрепа за затворените бизнеси.
Но „пълна“ подкрепа от държавния или европейския бюджет не е възможна. Прехвърлянията от ЕС реално могат да са около 2% от БВП на година. „Бюджетите за гражданите“ занапред ще са около 40% от БВП.
Хората и фирмите са опортюнисти. Те знаят, че ако не поискат, някой друг ще го направи. Даже може и да получи нещо. Правителството е разпределител на тези средства, достъпът до тях изисква прилежно поведение, но не всички от наредилите се на опашка, ще бъдат „възнаградени“.
Последица от политическата 2020 година в България и ЕС (но и другаде), е тъкмо сервилната държава*.
Нормалното е всъщност възможно
През март 2020 година фискалният резерв бе 8.9 милиарда лева, през януари 2021 година – 8.6 милиарда (7.8% от прогнозния БВП). И тогава, и сега половината от тези суми е практически на разположение.
Все още е възможно средствата от резерва да бъдат „върнати“ във фирмите и гражданите, които всъщност са негови кредитори.
Корпоративният данък и този върху дивидентите са 2.6 милиарда от бюджетните приходи за тази година (2.3% от БВП). Понеже този данък се финансира от цените на стоките и услугите, от заплатите в частния сектор и от задържане на инвестиции, много е вероятно около една трета от тази сума да се „върне“ като ръст на стопанството. Този данък може без проблем да бъде временно или завинаги отменен.
От 4.3 милиарда лева приходи от данък върху личните доходи в „бюджета за гражданите“, част също може да бъде „върната“. 1.4 милиарда е кредитирането на бюджета от около 1 милион граждани, които работят за себе си. 0.8 милиарда биха се върнали в икономиката чрез потреблението. Става дума за временна отмяна на този данък за период от около две години.
Кое от най-популярните твърдения не е вярно
– Въвеждането на необлагаем минимум на личните доходи от 650 лева (каквато е административно определената сума минималната работна заплата – МРЗ) няма да облекчи положението на 20% от работещите в България.
Това е привилегия. Възгледът за въвеждането й не отчита динамиката на преминаването в обществена група с по-високи доходи.
Стимулът за част от тези хора би бил да останат с по-ниско заплащане. Предполагам, че ефектът ще е около 1 милиард лева по-малко приходи в бюджета по това перо. Тази сума е 1/7 от прехвърлянията на средства от данъкоплатците към Държавното обществено осигуряване и 1/6 от разходите за персонал в „бюджета за гражданите“. Това са двете най-привилегировани групи от населението в този бюджет.
– В засегнатите от COVID-19 отрасли проблемът не е ДДС, а административното определяне на минималната работна заплата (МРЗ) и свръх регулирането на временните договори за работа.
Премахването на тези две пречки пред заетостта и отчетността й би увеличило приходите в централния бюджет и в бюджетите на здравната каса и държавното пенсионно осигуряване. Без подробен анализ е трудно да се каже с колко.
– Следващият бенефициент на „бюджета за гражданите“ са общините. За тях са предвидени около 5 милиарда лева.
Тук действа българският, сервилен по замисъл, принцип на фискална децентрализация: всички пари се пращат на министъра на финансите, а след това кметовете търсят начин да измолят част от тях за своята община.
Много е важно поне на пилотен принцип в областите и общините с концентрация на граждани, които за извън заетост, образование и обучение (ИЗОО) да се въведе децентрализация на приходите по линия на подоходното облагане на физическите лица, като 2% от данъка остава за общините, в които е произведен доходът. По този повод има консенсус сред кметовете.
Но политическите партии им нямат доверие. По-същия критерий е възможно да се диференцира и съотношението между МРЗ и средна работна заплата.
– Онзи милион граждани, които работят за себе си, не са единствените извън схемите за „подпомагане“, предложени за подпомагане от основните властови колективи. Към тях трябва да се добавят поне 350 хиляди граждани ИЗОО.
Повечето от тях са латентно дискриминирани от уредбата на пазара на труда – колективно договаряне, администриране на МРЗ и ограничения по линия на временните трудови договори. Към тях се добавят и хората без формален договор за работа. Правно-технически не е трудно да се легализират всички договори. И съответните плащания за пенсии и здравно осигуряване.
Между другото статистката по ИЗОО може да служи като обективен критерий са справедливо разпределение на всички субсидии и помощи. Сега такъв критерий де факто не се прилага. За управляващите е относително лесно да кръстосват бюджети и програми, национални или от ЕС. В „бюджета на гражданите“ това са 1.7 милиарда лева (1.4% от БВП).
– Българските граждани се редят на опашка, за да получат от държавата публична услуга. Те са малко над 2000. Измерено в пари, времето прекарано на тази опашка е около 600 милиона лева – 0.5% от БВП за 2021 година.
Възможно е поне половината от този разход да бъде спестен на хората.
Освен това на два пъти през 2020 година на българските граждани не бе гарантирана възможност за доброволно изпълнение на задължения към доставчици на комуникационни и други подобни услуги, по влезли в сила съдебни решения и просто по граждански договори. По различни оценки стана дума за сума между 165 и 240 милиона лева. Поне 50% над нея са държавни такси, възнаграждения за адвокати и други подобни. Промяната на това положение към по-добро струва усилието по промяна на едно изречение в един закон.
– Понеже не се прилага принципът на защита от картела, споменат по-горе, предвидимостта на договорите на гражданите и фирмите е с доста близък хоризонт.
Постижимият минимум в осигуряването на предвидимост е удължаването на легитимно сключените договори за концесии и наеми – от тези за „улично право“, през концесиите на плажната ивица и курортите, до тези за представяне на услуги и добив на полезни изкопаеми.
Този списък не е пълен. Добре би било някога да се допише и конкретизира.
* Теорията на „сервилната държава“ не e добре позната в България. Тя е опит за историческо описание и философско-икономическо обяснение на общества, в които успехът зависи предимно от общественото положение и политически установените привилегии.
Автор: Красен Станчев
Източник: „Свободна Европа“