От десетилетия в България си съперничат не политики, а екранни образи

0

- Advertisement -

Вън от всякакво съмнение е, че в общества, в които като цяло политиката отсъства, символният капитал се превръща в най-важния властови ресурс. Липсата на идеен сблъсък за това на какви принципи да се организира общия живот по правило дава път на друг тип съревнования за властта.

От десетилетия в България си съперничат не политики, не алтернативни идеи за управление на публичните услуги и ресурси, не различни социални интереси, а най-вече екранни символи и образи. От речта на Симеон Сакскобургготски на поляната пред двореца „Врана“ преди точно 20 години, през последователно изградения медиен портрет на Бойко Борисов, до възхода на хора като Волен Сидеров и Николай Бареков – всеки по-значим изборен резултат не просто е минал през телевизора, а до голяма степен е бил създаден вътре в него.

Това, което прави случая на „Има такъв народ“ различен е, че за разлика от досегашните медийно-партийни проекти, формацията на Слави Трифонов е изцяло въображаем феномен в политически смисъл.

„Има такъв народ“ нямаше кампания извън собствената си телевизия, не влезе в дебат с никого от останалите кандидати, не се яви в никоя друга медия, не разясни и без друго твърде общата си и съвсем не алтернативна програма, не влезе в съществен диалог с гражданите.

На пръв поглед – нищо ново под слънцето. От поне две десетилетия посланията на претендентите за изборни длъжности в България са предимно морални и естетически (и напоследък технологични), а техните програми рядко имат съществени разлики. Освен това, проекти като „Има такъв народ“ съвсем не са и българско изобретение. Комикът Пепе Грило в Италия, актьорът Владимир Зеленски в Украйна, музикантът Павел Кукиз в Полша, певецът Мирослав Шкоро в Хърватия и може би най-вече водещият на реалити формати Доналд Тръмп в САЩ до един спечелиха много високи резултати, залагайки на емоции, образи и символи без да предлагат алтернативни по същество идеи за публични политики.

Тази световна тенденция до голяма степен се дължи на намаляващата през последните десетилетия роля на националните правителства в определящи живота на хората сектори. Сериозните публичните инвестиции, широко достъпните обществените услуги и защитата на интересите на работещите отдавна не са сред ключовите приоритети на повечето държави. Последните се превърнаха най-вече в конкуриращи се помежду си „посрещачи“ на международни инвестиции.

- Advertisement -

Вземайки предвид и импотентността на голяма част от политиците да предложат нещо повече от по-ниски корпоративни данъци и по-ефективна администрация, единствената „алтернатива на статуквото“ се оказа стратегията въобще да не се говори за статуквото. Разговорът за икономиката и ролята на гражданите в нейното управление беше подменен от разправия за естетика, „морал“, „корупция“, „некомпетентност“, “популизъм“, „фалшиви новини“, културни и всякакви други заплахи за идентичността и т.н. Разговорът за политика беше подменен от аполитичен спектакъл и зрелищни сблъсъци между „личности“.

Формацията на Слави Трифонов се вписа в тези тенденции по особен начин. Тази партия-холограма символно съчета технократската реторика на „Демократична България“, патриотичната семиотика на националистите, лидерско-мъжкарската поза на Борисов и ангажираността с „обикновения човек“, с която парадираше Мая Манолова като омбудсман.

„Има такъв народ“, обаче, не просто взе „най-доброто“ от всички, но и предложи на избирателите това, което словенският философ Славой Жижек нарича „нов опиум на народа“ – самият народ. Слави Трифонов успя да превърне фестивалното усещане за сплотеност, сила, обща емоция и цел в политически афект и действие. Невъзможността за политическа програма и промяна бе компенсирано, вече по традиция у нас и по света, от единственото въобразимо политическо действие – да се объркат сметките на елита, да се ядоса естаблишмънта.

Но това е именно опиат, а не овластяване. Икономическата програма на „Има такъв народ“ съвпада идеално с тази на ГЕРБ, а предложението за мажоритарна избирателна система даже би бетонирало Борисов (или което и да е било „статукво“) във властта. Нищо от това няма да даде на народа повече контрол върху съдбата си.

Политическата „алтернатива“ тук е като шоколадово яйце – носталгичен спомен от детството, лъщяща опаковка, кратка сладост и прилив на енергия… на фона на идеен глад и потискащо безсилие. В това състояние на политическото ни въображение всяко партийно съдържание, което е предварително известно би лишило избирателите от електорално наслаждение. Всъщност, удоволствието никога не е било в самата играчка, а в нейното очакване.

Автор: Божидар Колов

Източник: БГНЕС

Прегледана: 24273

- Advertisement -

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече