Даниел Вълчев: Не ме слагайте в ролята на морален съдник по казуса с Петър Илиев

0

- Advertisement -

Сигналите за плагиатство срещу преподавателя в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и предлаган за кандидат за министър на правосъдието, а след това и на вътрешните работи и силов вицепремиер в правителство на „Има такъв народ“ Петър Илиев стигнаха до етичната комисия. Те са допуснати за разглеждане, но няма срок за произнасяне на комисията. Проверка на „Дневник“ установи, че в книгата на Илиев „Компетенцията на Народното събрание“, издадена през 2015 г., има множество дословно копирани пасажи без цитиране от доктората „Парламентарен контрол“ на преподавателя в СУ доц. Наталия Киселова, защитен през 2008 г. „Капитал“ и „Дневник“ потърсиха декана на Юридическия факултет (ЮФ) проф. Даниел Вълчев за позицията на ръководството и отговори на някои от актуалните въпроси по казуса.

Доц. Киселова е повдигнала въпроса с книгата на Петър Илиев още през 2015 г. Според преподаватели в университета за случая се е знаело както в катедрата по конституционно право, така и в другите катедри на Юридическия факултет. Въпреки това никой от ръководството на факултета не се е ангажирал с въпроса. Как бихте коментирали това?

– Нека отделим спорното от безспорното. Това, което е безспорно, е, че има твърдение от страна на наши колеги, че преди 6 години е било установено, че има съответствие между книга на колегата Илиев и книга на колегата Киселова и че този въпрос е бил разискван в катедрата по конституционно право. Мои колеги споделиха, че това е точно така. Да кажем, че Юридическият факултет е знаел, според мен е неправилно, тъй като аз говорих с проф. Сашо Пенов, който по това време е бил декан на факултета, и той каза, че до него към онзи момент не е имало никакъв сигнал с подобно съдържание. Аз не знам и някой да твърди такова нещо.

Възможно е на лично основание хора от различни катедри да са били запознати с казуса, но така или иначе институционално към онзи момент ръководството на факултета не е било сезирано. Оттук насетне това, което колегата Киселова казва, е, че по някакви причини тя не е формализирала тези свои претенции. В момента, както знаете, има няколко сигнала към комисията по академична етика, която не е към факултета, а е към университета. Ние имаме свой представител в нея, в лицето на доц. Боряна Мусева, която също потвърди, че подобни сигнали са постъпили.

А сега коментарът на фактите. Хубаво ли е да се плагиатства? Не, не е хубаво. Към онзи момент не мога да направя точна снимка на законодателството, което е третирало този въпрос, но както тогава, така и сега се носи наказателна отговорност при някои от случаите. Към онзи момент компетентен орган не е бил сезиран, така че допускам, че твърденията на колегата Илиев, че по въпроса има давност, могат да се окажат верни. Това трябва да се провери. Що се отнася до това какво ще следва оттук насетне, то зависи какви са изводите на комисията.

Ще обясня защо това не е толкова просто, колкото може би изглежда на пръв поглед. По принцип се вижда, че е преписвано. Когато се установява плагиатство, трябва да се установи идентичност на текстовете или поне доста голяма близост между тях. Това без съмнение ще бъде направено.

Второто, което трябва да се установи, е дали въпросът е за пресъздаване на текст, който е авторски, или за текст, който се отнася до факти. Например, ако вие напишете, че Народното събрание се състои от 240 депутати, и аз кажа същото, това очевидно не е плагиатство. И на трето място, без да искам нищо лошо да кажа, трябва да се види дали текстът на колегата Киселова изобщо е авторски. Дали това са точно нейните мисли с оригинални тези и аргументи. Ако това се установи, ще може да се направи извод за това, което следва.

Ясно искам да кажа, че това, което се прокрадна тук-там в медиите, че едва ли не това е някаква голяма мистификация и някой нещо е прикривал в ЮФ, не е вярно и може лесно да се установи. Колегата Киселова ми се обади преди 10 дни (разговорът с Вълчев „Дневник“ и „Капитал“ проведоха на 16 август – бел. ред.).

Тук няма никаква причина да има нещо скрито-прикрито по простата причина, че това не е хубаво, не е добър знак за един университет да не се дава гласност на такива случаи. Аз бих посъветвал всички колеги, които за в бъдеще, не дай си Боже, имат такъв случай, просто съвсем ясно, открито и категорично да си следват съответните процедури.

Получихме сигнали и за други случаи на академично плагиатство. Какви са вашите наблюдения?

– Единна академична среда в България много отдавна няма. Академичната среда в СУ е една, дори в неговите отделни факултети. Съвсем друга вероятно е в Шуменския или Великотърновския университет, или Бургаския свободен университет. Това, което мога да кажа, че да има случаи на плагиатство става все по-трудно по простата причина, че светът върви към дигитализация. В много университети, в това число и в нашия, когато даваме на студентите да пишат курсови работи, има съответни програми, които лесно откриват такива неща. Това, което ние правим в момента, е дигитализация на библиотеката на факултета. Ако всичко върви наред, надявам се догодина да имаме дигитализирана голяма част от нашата библиотека. Тогава всеки колега, който има нов труд, в момента, в който този труд се дигитализира, много лесно ще може да се сравнява със съществуващите текстове.

Имайте предвид, че плагиатството не е просто да копираш нещо. В повечето случаи става въпрос за много прецизна преценка. Между другото, само да припомня, че факултетът и университетът може да има някакво отношение само тогава, когато съответната научна единица е в рамките на някаква процедура. Доколкото аз знам, книгата на колегата Илиев не е неговата докторска дисертация. Тя не е и издадена от СУ. В момента децентрализацията в научното творчество е толкова голяма, че всъщност не знам дали ние можем да знаем за всички научни изяви на един или друг човек.

В средата на юли Академичният съвет на СУ окончателно прие Вътрешните правила за извършване на проверка за плагиатство. Преди това как е бил прилаган Законът за висшето образование, според който членовете на академичния състав се освобождават „при доказано по установения ред плагиатство“?

– Не се притеснявайте, ред ще бъде намерен. Въпросът е, че до момента такова деяние не е установено. Нека все пак да кажем ясно: аз не съм адвокат нито на колегата Илиев, нито на колегата Киселова. Все пак трябва да имаме предвид, че независимо дали един човек ни харесва в своите прояви, в това число и в своите публични прояви, да не забравяме, че никой не е извършил едно деяние, докато това не е доказано. Досега не съм се изправял пред подобни казуси. Но да кажа пак: не мисля, че това е честа практика в СУ, такива случаи, доколкото разбрах от свои колеги, е имало, имало е различни процедури, които са се развивали.

Дали в правилника има или няма подробно разписан ред не е проблем, защото освобождаването от академична длъжност става по реда на закона за академичните длъжности, респективно в съчетание с Кодекса на труда. Ако такова освобождаване бъде обжалвано, съдът ще гледа законите. Нека изчакаме да видим какво ще се случи. Не е хубаво да обявяваме някого за виновен, преди това да е установено.

От този случай ние трябва да направим някакви изводи, които според мен са следните:

Първо, да бъде ясно, че ние живеем в един прозрачен свят и когато човек прави нещо, той трябва да бъде с ясното съзнание, че ще трябва сега или след известно време да носи отговорност за постъпките си. На много хора в България това още не им е ясно. Не казвам, че случаят е такъв и че някой е извършил нещо лошо. Но това винаги трябва да го имаме предвид.


Второ, когато човек излиза в публична позиция, той трябва да се подготви, че ще бъде гледан под лупа. Това също е правилно. Друг е въпросът, че в в България отиваме с една идея отвъд това и започваме да гледаме дали в 7 клас е върнал книгите си в библиотеката и т.н. Като оставим това преиграване, което е характерно за всички балкански държави, мисля, че е ясно.

И третото: все пак Юридическият факултет на СУ е създаден в края на 19 век. Него го е имало преди нас и, да се надяваме, ще го има и след нас. Така че всички ние, като правим или говорим нещо, особено в една като цяло изнервена публична среда, трябва да си даваме сметка как това влияе върху всички други, които са във факултета, в това число и студентите, и преподавателите, и служителите.

Ако въпросът, че доц. Киселова е била окуражена да не разпространява казуса от членове на катедрата по конституционно право, бъде повдигнат към вас, бихте ли изследвали случая?

– Допускам, че колегите ми ще кажат, че откакто съм декан от 2 г. не е имало случай някой да повдигне въпрос, а аз да се направя, че не чувам. Може да не реагирам по начина, по който на тях им се иска, но хората са различни и имат различни виждания.

Аз например, ще ви кажа съвсем честно, че съм леко учуден, че човек на такава възраст като доц. Киселова и в такава позиция се е изплашила от това, че някой й е казал нещо. И моят ръководител на катедра много неща ми е казвал, но така или иначе, когато съм считал, че съм прав, съм отивал и по-нататък. Но и нея не съдя. Не знам какво й е било. Не бива отвън да се съди лекомислено. В крайна сметка така, както казва тези неща сега, съвсем спокойно е можела да ги каже и тогава, според мен.

В крайна сметка или се борим за истината, или не се борим. Истината не е ситуационна в крайна сметка.

Ако все пак повдигне въпроса, бихте ли предприели действия ?

– Това са все хипотетични въпроси. А ако доц. Киселова е преписала от колега? Искате ли сега този въпрос да изследваме. Ако се повдигне въпроса. Като бъде повдигнат тогава ще го обсъждаме.

Петър Илиев има участие с текст в сборника „Правовата държава в България. Актуални проблеми в областта на конституционното правосъдие и съдебната власт“, на който сте съставител заедно с Мартин Белов. Какви са впечатленията ви от Илиев като учен?

– Този сборник е по проект на фондация „Конрад Аденауер“ и той е добър, защото идеята е да се концептуализира малко ролята на Конституционния съд. Твърде слабо познавам колегата Петър Илиев, за да имам каквото и да е отношение към него. В Юридическия факултет има около 100 преподаватели.

- Advertisement -

Ясно е, че нямам някакво специално отношение нито към него, нито към колегата Киселова, нито към когото и да било. За този сборник той е дал една статия.

А вие как разбрахте за случая и твърденията за плагиатство?

– За случая разбрах първо по медиите, след това ми се обади Наталия Киселова и след това ми се обади Боряна Мусева.

Имате ли някакво обяснение защо никой не е реагирал още тогава?

– Нямам никаква представа. Питайте Наталия Киселова.

А тя като е говорила с Вас споделила ли Ви е нещо повече?

– Има някакво недоразумение. Ако дойдете на Факултетен съвет ще видите колко сложни хора има, колко сложни характери – всеки със своето виждане и самочувствие. Аз не съм им ротен командир да им казвам. В крайна сметка така е решила и така е направила. Не мисля, че е направила нещо добро като си е замълчала, но в крайна сметка човек не може от името на другите да преценява една ситуация, в която самият той не е бил. Това е много лесно да се направи отвън и след години.

А с Петър Илиев говорил ли сте след този случай?

– Не. Той не ме е търсил и аз също не съм го търсил.

Канен ли сте за арбитър в етичната комисия, която проверява случая?

– Не.

А бихте ли приели?

– Това са хипотетични въпроси. Трябва да помисля не за друго, а защото, ако след това има процедура във факултета дали няма да има някакъв проблем с това – да имаме вече някакво мнение, а след това да съм в административно качество. Иначе защо да не бих приел?

Гледахте ли интервюто на Петър Илиев по „Нова телевизия“ ?

– Гледах го.

Какво смятате за него и приемате ли за допустимо поведението му в качеството му на преподавател в Юридическия факултет?

– Аз съм бил в публичния живот и в някаква степен продължавам, макар и в друга битност, да бъда в публичния живот на страната. За тези години съм научил едно нещо – че хората, които публично излизат и гласовито защитават крайни морални позиции най-накрая се оказва, че не са много морални. Винаги съм се въздържал от това да давам крайни морални оценки на хората.

Ясно е какво впечатление направи колегата Илиев с това интервю и то не се нуждае от специално обяснение, но пък от друга страна винаги трябва да имаме предвид, че никога не знаеш на един човек какво му е било в този момент. Нека не бъдем толкова крайни. По-важното според мен е да видим голямата картина, а тя според мен е следната.

В България по някаква причина ние не успяваме да намерим най-малкото общо кратно между своите различни лични, групови, политически, социални и т.н. нагласи. А когато не успяваме да намерим това най-малко общо кратно много трудно успяваме да гледаме в една посока и по тази причина и нашите управления са не много потентни и нямат много голяма мощ. За съжаление, и егото, за което се говори напоследък, и различни интереси може би, и характерови особености на хората, пречат. Един по един уж не сме лоши хора, но като започнем да правим някаква обща работа обикновено не ни се получава.

Ако идеята е, че никой няма право да се кандидатира за никакъв в тази държава, това не е добра идея. Навремето баща ми по повод на дядо ми, който беше шивач, казваше, че човек трябва да си знае разкрача, защото когато направи по-голяма крачка има опасност панталоните му да се цепнат. Така че трябва да сме малко по-предпазливи.

Не ме слагайте в ролята на морален съдник. Това не ми е специфична и предпочитана роля. При г-н Илиев процедурата ще се развие и оттам нататък каквото трябва ще се предприеме и то ще стане, независимо дали го говорим или не. Друг е въпросът за проблемите на висшето образование.

Какви са те в момента?

– Истината, според мен е, че университетът, който всички ние познаваме и в който професорът излиза и разказва на студентите неща, които те не знаят, гледат го в захлас, този тип университет, който години наред е съчетавал елита на нацията с народа и е бил или в опозиция на властта, или властта го е ухажвала, за да я подкрепи – този университет е на път да изчезне. Защото той исторически се е крепял върху точно тези две идеи – първо, единството на нацията през науката – просвещенския идеал за учения. И второ – университетите са били монополисти по отношение на библиотеките т.е. големите библиотеки са били в университетите.

Това, което стана през последните тридесетина години, с интернет, различните възможности за мобилност, то университетът и на това основание вече е компрометиран, защото аз няма какво да кажа на моите студенти, което те от никъде другаде да не могат да намерят. Това, което аз мога да им кажа обаче, е различно. Мога да им кажа технологията и да ги водя по пътя – как ще различавате спорно от безспорно, истина от неистина, относимо и неотносимо и т.н.

И последното, което е много важно, е, че всъщност новият студент вече не се интересува кое е истина и кое не е, а кое е полезно и кое не. Ето това е проблемът. Оттук нататък университетското образование е в коренно различна среда.

Софийският университет исторически е бил „Университетът“ – единственият в България. Когато моята дъщеря кандидатстваше, тя казваше „Софийския университет“, а сега в момента нашите студенти му казват „Софийския“ – т.е. той е вече един от голямата поредица. Но това все пак е едно специфично място на одухотвореност и затова мен ме боли, когато се повдигат такива въпроси. Излиза, че това не само не е специално място, а някакво място с посредствени хора, които си мятат някакви документи и нещо не могат да се разберат, няма ред и т.н. Искам да ви уверя, че от моя гледна точка, това не е така. Специално за юридическото образование има друг тип особености и основното е, че се нароиха много факултети. В момента има 9 юридически факултета, те бяха и повече. Знаете за случая и с дипломи, издадени от Академията на МВР.

В момента, ако държим на сериозно юридическо образование, трябва да уеднаквим входа и изхода, защото нямаме съизмеримост. Въпреки че миналата година доста ни критикуваха, че заради пандемията не направихме кандидатстудентски изпити, но приемът по матура и по диплома се оказа едно добро решение от гледна точка на това, че се видя кой кой е. Едно е да кандидатстваш в Софийския университет с изпит, който винаги е бил много труден, а друго – да кандидатстваш в други факултети, където питат кога е живял Хан Аспарух и се влиза по точки. В момента в юридическите факултети няма и единен изход – има държавни изпити, но те се организират от всеки ректор. Това е един много голям проблем.

Според мен, в регулираните професии, изходът трябва да бъде единен, както е например в Германия – държавният изпит се организира от държавата и тя слага единна летва. Това сме говорили вече с четирима министри и да видим дали нещо ще се промени. Липсата на такъв изход доведе до това, че всички големи гилдии в юридическите професии имат свои много тежки изпити – за съдия, прокурор и т.н.

- Advertisement -

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече