Защо Западът няма да научи уроците от падането на Кабул

0

- Advertisement -

От Судан до Ирак и до Афганистан политиците на САЩ и Обединеното кралство, са тези които се самоуверяват, че имат повече общо с властта, отколкото хората

През август 1998 г., две седмици след като малко известната терористична екипировка, с името Ал-Каида, пое отговорността пред света за бомбените атаки срещу американските посолства в Кения и Танзания, президентът на САЩ Бил Клинтън отвърна с ракетни удари срещу една фармацевтична фабрика в Судан. Централен Хартум беше разтърсен посред нощ от удара на дузина ракети „Томахоук“, които унищожиха завода, убиха нощния пазач и раниха 11 други хора. САЩ твърдяха, че фабриката, която е най-големият доставчик на лекарства в страната е под санкции, че тайно произвежда нервни агенти за Ал Кайда, но не отне много време на американските чиновници да си признаят, че „доказателствата … са не са толкова солидни, както беше казано първоначално“.

С други думи, атаката беше просто акт на отмъщение срещу произволна цел, без никаква връзка с престъплението, и с това се предполага, че е отмъстено. По това време бях студент в Хартум. Мога да си спомня колко бях объркан в деня след експлозиите, след което посетих унищожената фабриката с други студенти. Това, което внезапно ни стана ясно, заставайки пред руините в този заспал град, който уж се превърна в център на ислямския тероризъм за една нощ, беше истинската логика на „войната с терора“ и това че нашия живот беше храната за производството на смелите заглавия в американските вестници, приветстващи силата, бързите действия и решителността на западните лидери. Ние, никога не бихме били главните герои. Това бяха политиците и създателите на мнение далеч, от това, за което нашият опит беше просто аргумент да разрешат спора помежду си. Операцията беше наречена със смразяващото, но подходящо име Infinite Reach (безкрайно достъпно).

Никога, след това нямаше признание за тази грешка, нито имаше извинения или да беше поета отговорност. Отделни служители от администрацията на Клинтън признаваха тук-там, че тяхното разузнаване може би не е било съвсем точно, но никой не понесе и най-малкото наказание, за тази грешка. Собственикът на фабриката, която никога не беше възстановена, заведе дело срещу САЩ в американски съд. Но искът беше отхвърлен.

Повече от две десетилетия това е управляващата логика на войната срещу тероризма: американските и британските лидери взимат „трудните и смели“ морални решения, а след това някой друг се тревожи за последствията. Хаосът в Кабул е просто последната част от дългогодишната драма, чиито действащи лица никога не се променят. Няма разследване и поемане на отговорност.

Това може би е причината обществените чувства да са толкова сурови, каквито бяха преди 20 години, а днешните аргументи са още по-яростни и оспорвани, тъй като ние повтаряме същите позиции, като от една страна, призоваваме за моралната отговорност да защитаваме „западните ценности“, а от друга страна посочваме неизбежните провали от тази намеса. Нищо не е решено, не са извлечени уроците, не е дадена смислена оценка на войната с тероризма. И изведнъж отново сме в 2003 г.

Тази равносметка никога не се случи дори и частично, защото самата цел на войната с тероризма винаги се е променяла и преразглеждала, а това, което току-що приключи със студената и стоманена реална политика на Джо Байдън, започна с обширните морални претенции за освобождаването на афганистанските жени и изграждане на приобщаваща демокрация. Байдън настоя миналата седмица, че това никога не е била неговата мисия и това би трябвало да е новина за Лора Буш, която през 2001 г. стана първата първа дама, която изнесе цяло седмично президентско радио обръщение, посветено на тежкото положение на жените в Афганистан. Истината е, че единственият последователен елемент във всички оправдания за войната, били те морални или геополитически, беше императивният тон. Каквото и да беше направено, трябваше да стане така, а по-късно можем и да обсъдим причините.

- Advertisement -

В този климат на неизбежност гласовете на съмнение лесно се отхвърляха като плахи и страхливи, мързеливи и нелоялни. Последствията да вървят по дяволите – ние си имаме своите убеждения. Дребният шрифт, разбира се, беше този, че тези, които осъждаха последствията, нямаше да бъдат взети под внимание. „Резултатът е без значение“, заяви Даниел Финкелщайн през 2011 г в своята колона за Times, когато намесата на неговия приятел Дейвид Камерън в Либия започна да показва първите признаци на провала. „Ние бяхме прави за атаката“.

С промяната на причините за интервенциите се промениха и критериите за техните добродетели. И така войната с терора се превърна във въпрос, който беше аргументиран само чрез своите символи на успеха или на провала, в моменти на криза или на високооктанови действия. Аргументите през последната седмица в парламента и вестниците бяха толкова интензивни и не само защото падането на Кабул изглеждаше толкова внезапно, а защото темата беше старателно игнорирана толкова дълго време. Администрациите се променяха, мускулестият либерален консенсус в САЩ и Великобритания отстъпи място на популистките предизвикателства отдясно и тези две страни се заеха със собствената си нестабилна политика, обръщайки се навътре и загубиха рефлекса си към международната проекция. Реалността на войната потъна в зимен сън на местата, които имаха значение за нейното разрешаване, а именно в политиката и медийните среди. Но раните й бяха сурови, както винаги.

Вкаменелостта на тези много влиятелни кръгове, в идеологията и в актьорския състав, гарантира, че ще има малко честни размисли за многото неуспехи в Афганистан. Толкова много са измамните продавачи, които се занимаваха с тази дефектната война през десетилетията, и те са все още тук, опитвайки се да ни продадат резервни части за нея, за да я задържим на трасето. В рамките на един месец след нахлуването в Афганистан през 2001 г. влиятелният колумнист на New York Times по въпросите на външните работи Томас Фридман вече молеше своите колеги американци да „дадат шанс на войната“. Двадесет години по-късно, той сега се оплаква, че „Америка се е опитала да се защити от тероризма, идващ от Афганистан, и се опитала да създаде там стабилност и просперитет“, но „твърде много от афганистанците“ са отхвърлили този подарък.

Падането на Кабул ще бъде още една пропусната възможност за размисъл върху отношението ни за прибързаното отмъщение и отстъплението в удобно за нас време. Вместо това ще чуете в медиите много какво означава това за нас, за провала или „поражението“ на Запада и винаги главният герой в тази трагедия, ще са само другите. Ще има още доста в изящната традиция на ораторските умения в британския парламент, за моралната цел на тази намеса и ще чуете много за предателството на афганистанските жени. Но няма да чуете и малкото от тези институции за реалността на войната, която в крайна сметка от Судан до Ирак, и до Афганистан беше отзвук на отмъщението, което беше защитено с нископрофилни меки цели. И тук не става дума за прекратяване на терора или освобождаването на жени, а за демонстрирането на Infinite Reach.

Автор: Несрин Малик, theguardian.com

(Превод за „Труд“ – Павел Павлов)

Източник: в. „ТРУД“

- Advertisement -

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече