Кой е главният победител във войната в Афганистан?

0

- Advertisement -

Провалът на американския проект в Афганистан може бързо да избледнее от актуалните новини, но не се заблуждавайте. Няма нищо по-значимо и в този смисъл, малцина в тази страна могат да се доближат до неговото разбиране.

„Помнете, това не е Сайгон“, каза държавният секретар Антъни Блинкен пред телевизионната публика на 15 август, в деня, когато талибаните щурмуваха афганистанската столица, и се спираха да позират за снимки пред величествения позлатен президентски дворец. Той послушно повтори думите на своя шеф, президента Джо Байдън, който преди това отхвърляше всяко сравнение с падането на столицата на Южен Виетнам, Сайгон през 1975 г., като твърдеше, че „няма да има никакви обстоятелства, при които да видите, че хората се извеждат от Афганистан с хеликоптери от покрива американското посолство. Това е напълно несъпоставимо“.

И двамата бяха прави, но не в този смисъл, който имаха предвид. Всъщност провалът в Кабул е несравним. Беше по-лош, несравнимо по-лош от всичко досега. И последствията от този провал за бъдещата световна власт на САЩ са много по-сериозни от загубата на Сайгон.

На пръв поглед има много прилики. И в Южен Виетнам, и в Афганистан Вашингтон прекара 20 години и изхарчи милиарди долари в изграждането на огромни конвенционални армии, убеден, че те могат да сдържат врага за прилично време след изтеглянето на САЩ. Но президентите Нгуен Ван Тхиеу от Южен Виетнам и Ашраф Гани от Афганистан се оказаха некомпетентни лидери, които никога нямаха и най-малкия шанс да останат на власт без постоянната и мощна американска подкрепа.

По време на масирана офанзива на Северен Виетнам през пролетта на 1975 г. президентът Тхиеу изпадна в паника и нареди на своята армия да напусне северната половина на Южен Виетнам. Това беше катастрофално решение, което ускори падането на Сайгон само 6 седмици по-късно. Когато талибаните завземаха провинцията това лято, президентът Гани прие да отрича, и настояваше че неговите войските защитават всяка отдалечена селска област, докато в това време, те позволиха на талибаните само за 10 дни да направят огромни скокове и да превземат столиците на провинцията докато накрая не превзеха и Кабул.

Когато врагът застана пред вратата му, президентът Тхиеу напълни куфарите си със звънтящи златни кюлчета, и избяга за да живее удобно в изгнание. А президентът Гани се вмъкна в летището с кавалкада от коли, натоварени с пари.

Когато вражеските сили навлязоха както в Сайгон, така и в Кабул, хеликоптерите отвеждаха американските чиновници от посолството на САЩ до безопасни места, докато околните градски улици гъмжаха от обзети от паника местни жители, отчаяни в желанието си да се качат на излитащите самолети.

Критичните важни различия

Толкова за всичките прилики. Но разликите са по-дълбоки и зловещи. Във всички отношения, през 45-те години, изминали между Сайгон и Кабул, потенциалът на САЩ да създава и поддържа съюзнически армии значително намаля. Виждайки как президента Тхиеу нарежда катастрофалното отстъпление от северната част на страната, изпълнено с мрачни сцени, в които войниците бият цивилните с палки, за да ги качат на евакуационните полети за Сайгон, южновиетнамските генерали игнорираха своя некомпетентен главнокомандващ и всъщност започнаха да се сражават.

По пътя за Сайгон при Сюан Лок едно типично южновиетнамско подразделение, 18-та дивизия, се би с закалените в битките редовни войски от Северен Виетнам в продължение на цели две седмици, подкрепени от танкове, камиони и артилерия. Тези войници от Южен Виетнам не само понесоха големи жертви. Над една трета от тези войници бяха убити или ранени, но те задържаха своите позиции в течение на тези дълги дни в „месомелачката“ на битката и врагът трябваше да ги заобиколи, за да стигне до столицата.

В тези отчаяни часове след падането на Сайгон генерал Нгуен Хоа Нам, ръководител на единственото оцеляло южновиетнамско подразделение, се сблъска с невъзможния избор между последната битка в делтата на Меконг и капитулацията пред комунистическите емисари, които му бяха обещали мирна капитулация. „Ако не мога да свърша работата си по защитата на нацията – каза генералът на един от подчинените си, – тогава трябва да умра заедно с моята нация“. Тази нощ, седнал на бюрото си, генералът се простреля в главата. В последните часове от съществуването на Южен Виетнам като държава, четирима от неговите колеги генерали също се самоубиха. Най-малкото 40 други офицери и войници с по-нисш ранг също предпочетоха смъртта пред безчестието.

По пътя за Кабул, напротив, нямаше героични последни битки на редовните части на афганистанската армия, нямаше продължителни битки, нямаше и големи загуби, и разбира се, нямаше и самоубийства на командирите. За 9 дни, които изминаха между падането на първата провинциална столица на Афганистан на 6 август и превземането на Кабул на 15 август, всичките добре оборудвани, и добре обучените афганистански войници просто изчезнаха пред талибанските партизани, оборудвани предимно с пушки и маратонки.

Загубили своите заплатите и пая който получаваха от подкупите през предходните 6 до 9 месеца, тези гладни афганистански войски просто се предадоха масово, получиха си парите от талибаните и им предадоха своето оръжие и другото скъпо американско оборудване. За времето, когато партизаните стигнаха до Кабул, те се возеха на хамъри, носеха шлемове от кевлар, очила за нощно виждане и бронежилетки, и много заприличаха на войници от НАТО. Вместо да си вкарат куршум в главата, афганистанските командири прибраха парите в брой, както и заплатите на своите „войници-призраци“ и подкупите от талибаните.

Разликата между Сайгон и Кабул е че има много малко общо с боеспособността на афганистанския войник. Както британската и съветската империя научиха за свой ужас, когато партизаните убиваха техните войници във впечатляващо количество, тези обикновени афганистански фермери са може би едни от най-добрите бойци в света. Така че защо да се сражават за Ашраф Гани и неговата светска демокрация в далечния Кабул?

Ключовата разлика изглежда е и в отслабването на американската аура като световна сила номер едно и нейния потенциал в областта да изгради новата нация. В разгара на своята глобална хегемония през 1960-те години, САЩ, със своите ненадминати материални ресурси и морален авторитет, можеха убедително да докажат на южновиетнамците, че политическата комбинация от изборна демокрация и капиталистическо развитие, която те спонсорират, е пътят напред за всяка една нация. Днес, с намаляващото си глобално влияние и мрачните резултати в Ирак, Либия и Сирия (както и затворите като Абу Граиб и Гуантанамо), способността на Америка да придаде на своите проекти за държавно строителство с някаква реална легитимност е неуловимо условие за оцеляване на всяка държава и изглежда този потенциал е намалял значително.

Влиянието на случилото се върху глобалната власт на САЩ

През 1975 г. падането на Сайгон наистина беше удар за световния ред на Вашингтон. Основателната сила на Америка – както икономическа, така и военна – тогава беше достатъчно силна, за да се възстанови частично.
Засилвайки усещането за криза по онова време, загубата на Южен Виетнам съвпадна с още два значителни удара по международната система на Вашингтон и свързаните с нея влияния. Само няколко години преди разпадането на Сайгон, експортният бум на Германия и Япония беше подкопал господството на Америка в световната икономика толкова много, че администрацията на Никсън трябваше да премахне автоматичната конвертируемост на долара в злато. Това от своя страна ефективно разруши системата от Бретън Уудс, която е гръбнакът на икономическата мощ на САЩ от 1944 г. насам.

Междувременно, тъй като Вашингтон беше затънал в собственото си виетнамско тресавище, друга сила от Студената война, Съветският съюз, продължи да създава стотици ракети с ядрени оръжия и по този начин функционално принуди Вашингтон да признае неговия военен паритет през 1972 г., като подписа Договорът за противоракетна отбрана и Протоколът за ограничаване на стратегическите оръжия.

С отслабването на икономическите и ядрените опори, върху които се опира толкова голяма част от американския суверенитет, Вашингтон беше принуден да изостави ролята си на единствен велик глобален хегемон и да стане просто пръв сред равни.

Отношенията на Вашингтон с Европа

Почти половин век по-късно внезапното и унизително падане на Кабул застрашава дори и тази по-ограничена лидерска роля. Въпреки че, САЩ окупираха Афганистан в продължение на 20 години с пълната подкрепа на своите съюзници от НАТО, когато президентът Байдън изостави тази обща мисия за „държавно строителство“, и го направи без и най-малката консултация със същите тези съюзници.

Америка загуби 2461 войници в Афганистан, включително и 13 трагично загинали по време на евакуацията от летището. Съюзниците му загубиха 1145 убити, включително 62 немски и 457 британски войници. Не е изненада, че тези партньори имаха разбираеми оплаквания, когато Байдън действаше без най-малкото предупреждение или дискусия с тях. „Това е сериозна загуба на доверие“, каза Волфганг Ишингер, бивш посланик на Германия във Вашингтон. „Но истинският урок … за Европа е следният: наистина ли ние искаме напълно да бъдем изцяло зависими от възможностите и решенията на САЩ, или може най-накрая Европа ще започне сериозно да се превръща в надежден стратегически играч?“

За най-далновидните европейски лидери, като френския президент Еманюел Макрон, отговорът на този навременен въпрос беше очевиден: да се изградят европейски сили за отбрана, свободни от капризите на Вашингтон и по този начин да се избегне „китайско-американското дуополие и завръщането на враждебните регионални държави“. Всъщност, веднага след като последните американски самолети напуснаха Кабул, срещата на върха на представителите на ЕС даде да се разбере, че е време да се спре „със зависимостта от решенията на САЩ“. Те призоваха за създаването на европейска армия, която да им даде „по-голяма автономия при вземане на решения и по-голяма способност за действие в света“.

Накратко, тъй като популисткият лозунг „Америка преди всичко“ сега е основната сила в политиката на тази страна, да предположим, че Европа ще провежда своята външна политика, която е ще е все по-свободна от влиянието на Вашингтон.

- Advertisement -

Геополитиката в Централна Азия

За Европа това може би важи по-малко от другите региони. Зашеметяващото завземане на Кабул подчерта загубата на американското лидерство. Този процес се разпространи в Азия и Африка, с дълбоки геополитически последици за бъдещата глобална мощ на САЩ. Победата на талибаните, на първо място, практически ще изтласка Вашингтон от Централна Азия и по този начин ще помогне за усилването на вече продължаващия контрол на Пекин над определени части от този стратегически регион. Това от своя страна може да се окаже потенциален геополитически стълб за китайското господство в обширната евразийска територия, където живеят 70% от световното население и производствените мощности на земята.

Говорейки в Университета Назарбаев в Казахстан през 2013 г. (въпреки че по това време никой във Вашингтон не го слушаше), китайският президент Си Дзинпин обяви стратегията на своята страна да постигне победа във версията на XXI век на смъртоносната „Велика игра“, която империите от XIX век, някога играха, опитвайки се да получат контрола над Централна Азия. С меки жестове, които противоречаха на властните му намерения, Си помоли учените да се присъединят към него при създаването на „икономически пояс по пътя на коприната“, който ще „разшири пространството за развитие в евразийския регион“ с инфраструктура, „свързваща Тихия океан и Балтийско море“. В процеса на създаване на тази структура на „Пояс-Път“ те ще изградят „най-големия пазар в света с безпрецедентен потенциал“.

През осемте години след тази реч Китай наистина похарчи над трилион долара за своята инициатива „Пояс и път“ за изграждане на трансконтиненталната мрежа от железопътни линии, нефтопроводи и индустриална инфраструктура, за да се превърне в водеща икономическа сила. По-конкретно, Пекин използва тази инициатива като геополитически клещи, и дипломатическа игра за натиск. Изграждайки инфраструктурата около северните, източните и западните граници на Афганистан, Пекин подготви почвата за тази разрушена от войната страна, освободена от американското влияние и пълна с неизползвани минерални ресурси (оценени на трилион долара), безопасно в ръцете на Пекин, без нито един изстрел.

Северно от Афганистан Китайската национална петролна корпорация, в сътрудничество с Туркменистан, Казахстан и Узбекистан, стартира газопровода Централна Азия-Китай, система, която в крайна сметка ще се простира на повече от 4000 мили през сърцето на Евразия. По протежение на източната граница на Афганистан Пекин изхарчи $200 млн. през 2011 г., за да превърне заспалото рибарско селце в Арабско море близо до Гуадар, Пакистан, в модерно търговско пристанище само на 370 мили от богатия на петрол Персийски залив. По-късно след 4 години президентът Си обеща $46 млрд. за изграждането на китайско-пакистанския икономически коридор, състоящ се от близо 2000 мили пътища, железопътни линии и тръбопроводи, по източната граница на Афганистан от западните провинции на Китай до модернизираното сега пристанище на Гуадар.

На запад от Афганистан Пекин проби дипломатическата изолация на Иран миналия март, като подписа споразумение за развитие с Техеран за $400 млрд. През следващите 25 години легиони китайски работници и инженери ще построят транзитен коридор от нефтопроводи и газопроводи до Китай, както и ще изградят обширна нова железопътна мрежа, която ще превърне Техеран в център на линия, простираща се от Истанбул (Турция) до Исламабад (Пакистан).

По времето, когато тези геополитически клещи здраво привързаха Афганистан в пекинската система „Пояс и път“, страната може да се превърне в поредната близкоизточна теокрация, като Иран или Саудитска Арабия. Докато религиозната полиция тормози жените, а войските, които се борят с покритата с рани страна, талибаните може да започнат да се занимават с истинския си бизнес, а не да защитават исляма, и договарят сделки с Китай за добив на огромните запаси от редки минерали и да събират транзитните такси от новия тръбопровод ТАПИ, на стойност $10 млрд. от Туркменистан до Пакистан (който отчаяно се нуждае от достъпна енергия).

С доходоносни възнаграждения от огромните си запаси от редки елементи, талибаните могат да си позволят да сложат край на сегашната си финансова зависимост от наркотиците. Те биха могли ефективно да забранят сега процъфтяващото отглеждане на опиум в страната. Такова обещание вече беше дадено от представител на новото им правителство в опит да се постигне международно признание. С течение на времето ръководството на талибаните може, подобно на лидерите на Саудитска Арабия и Иран да установи, че развиващата се икономика не може да си позволи да „пропилява“ потенциала на жените. В резултат на това може дори да има някакъв бавен, но периодичен напредък в тази посока.

Ако тази прогноза за бъдещата икономическа роля на Китай в Афганистан ви звучи фантастично, тогава помислете, че основите за тази бъдеща сделка са положени, докато Вашингтон все още се колебаеше за съдбата на Кабул. На официална среща с делегация на талибаните през юли китайският външен министър Ван И приветства движението като „важна военна и политическа сила“.

В отговор шефът на талибаните мола Абдул Барадар, показвайки качества на лидер, които така очевидно липсваха на назначения от Америка президент Ашраф Гани, похвали Китай като „доверен приятел“ и обеща да създаде „благоприятна инвестиционна среда“, така че Пекин да играе „голяма роля в бъдещото възстановяване и икономическото развитие ”. След като приключиха формалностите, афганистанската делегация се срещна при закрити врати с помощника на външния министър на Китай, за да „обменят проницателни мнения по въпроси от общ интерес, които да помогнат за насърчаването на взаимното разбирателство“.

Стратегията „Свят – остров“

Завземането на Евразия от Китай, ако е успешно, ще бъде само част от много по-мащабен план за контролиране на това, което викторианският географ Халфорд Макиндер, един от най-ранните майстори на съвременната геополитика, нарича „световният остров“. Той имаше предвид триконтиненталната земна маса, включително трите континента Европа, Азия и Африка. През последните 500 години един след друг императорските хегемони, включително Португалия, Холандия, Великобритания и САЩ, разполагаха своите стратегически сили около този световен остров в опит да доминират над такава огромна територия.

Докато през последния половин век Вашингтон разполага своите огромни въздушни и военноморски армади около Евразия, той е склонен да пренебрегне Африка в най-добрия случай, а в най -лошия случай да загуби на полето на битката от Пекин, който постоянно се отнася към този континент сериозно.

Когато Студената война удари Южна Африка в началото на 1970-те години, Вашингтон поддържаше „съюз на протегната ръка“ с режима на апартейд в Южна Африка и използваше ЦРУ през следващите 20 години в борбата с лявото освободително движение в контролираната от Португалия Ангола.

Докато Вашингтон изразходваше милиарди, причинявайки хаос, и снабдяваше десните африкански военачалници с автоматични оръжия и мини, Пекин стартира първия си голям проект за чуждестранна помощ. Китай построи железопътната линия Танзания-Замбия, дълга 1 000 мили. Когато беше завършена през 1975 г., тя беше не само най-дългата в Африка, но позволи на Замбия, страна без излаз на море, да стане държава, която е в челните редици на борбата срещу режима на апартейд в Претория, и да заобиколи Южна Африка при износа на мед.

Започвайки през 2015 г., да надгражда историческите си връзки с освободителните движения, дошли на власт в Южна Африка, Пекин планира десетгодишно вливане на капитал от $1 трлн. в региона. Голяма част от това беше за суровинни проекти, които щяха да направят този континент за Китай втори по големина източник на петрол. Благодарение на тази инвестиция (равна на по-новите ангажименти на своята инициатива „Пояс и път“ в Евразия), Китай също удвои годишната си търговия с Африка до $222 млрд., което е 3 пъти повече от общата търговия на Америка.

Макар че, някога помощта за освободителните движения беше идеологически мотивирана, днес тя е заменена от здрава геополитика. Пекин изглежда разбира колко бърз е напредъкът на Африка за едно поколение, откакто континентът се освободи от особено хищническата версия на колониалното управление. Като се има предвид, че това е вторият най-многолюден континент на планетата, богат на човешки и материални ресурси, китайската инвестиция от $1 трлн. в бъдещето вероятно ще изплати някой ден с богати дивиденти, както политически, така и икономически.

С $1 трлн. в Евразия и още с $1 трлн. в Африка, Китай участва в най-големия инфраструктурен проект в историята на човечеството, който пресича тези 3 континента с релси и тръбопроводи, строи военноморски бази в целия южен край на Азия и обгражда целия триконтинентален остров на света с верига от 40 големи търговски пристанища.

Тази геополитическа стратегия се превърна в таран за Пекин, чиято цел е да взломи контрола на Вашингтон над Евразия и по този начин да оспори каквото е останало от неговата глобална хегемония. Ненадминатите военни въздушни и военноморски армади на Америка все още позволяват бързо преместване през и около тези континенти, както убедително го показа мащабната евакуация от Кабул. Но бавното, инч по инч, напредване на наземната китайска инфраструктура в пустините, равнините и планините на този световен остров представлява много по-фундаментална форма на един бъдещ контрол.

Геополитическата игра на Китай в Афганистан показва твърде ярко, че в думите, написани от сър Халфорд Макиндер преди повече от век, все още има много мъдрост: „Този, който управлява Световния остров, управлява света“.

След като видяхме как Вашингтон, който инвестира толкова много в своите въоръжени сили, беше унижен в Афганистан, можем да добавим, че който не командва Световния остров, не може да командва света.

Авторът Алфред Маккой (Alfred W. McCoy) е професор по история в Университета Уисконсин – Медисън.

Източник: https://scheerpost.com/2021/09/13/the-biggest-winner-of-the-afghanistan-war/

(Превод за „Труд” – Павел Павлов)

Източник: „Труд“

- Advertisement -

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече