Различен прочит: „Полезните идиоти“, които подкрепят режима на Путин

0

- Advertisement -

С изненада наблюдавам как три месеца след руското нахлуване в Украйна и съпътстващото го руски зверства в средите на цивилизования свят се оформя все по-настойчива група „полезни идиоти“.
Напомням произхода на този термин. Владимир Илич Ленин, водачът на болшевишкия преврат от 1917 г., е наричал „полезни идиоти“ онези европейски интелектуалци, които са подкрепяли неговия режим дори без да му искат пари за тази услуга. Полезни са били, защото са му вършили работа; били са, в неговите скосени евразийски очи „идиоти“, защото не са искали нищо в замяна.

Не мога да заподозра френския президент Макрон, че е взел рубли, та вече две седмици апелира Западът да не „унижава“ Владимир Путин. Едва ли и различните западни интелектуалци, които бързо се подредиха зад това послание, са получили рубли по сметките си. Но пакостта е налице: единната позиция на цивилизованите държави срещу нахлуването в Европа на евразийските варвари бива отслабвана отвътре в най-тежките за нападнатите украинци времена.

Да започнем с Макрон. Няма как Путин да бъде унизен, тъй като той не разполага с достойнство. Унижаването е отнемане на достойнство пред публика – плесница през лицето например. Онзи, който няма достойнство, не може да бъде унизен.

Както всички предхождащи го руски (и не само) сатрапи, Путин е по-елементарно устроен. При него светът е сведен до две пресичащи се осеви линии: сила – без-силие; и „мое – не-мое“. Путин уважава единствено силата и презира онова, което смята за безсилие. А тъй като смята себе си за най-силния между Варшава и Владивосток, той не признава на околните му държави правото да бъдат суверенни, т.е. – равни на Русия. Те са територии, на които той гледа през призмата „мое – не-мое“. Ако неговият поглед попадне на държава, която очевидно не е негова (Украйна например), той веднага си задава въпроса: „Щом не е моя, на кого е?“ Тъй като не му хрумва, че тя може да е на украинците, стига до извода, че е на някой силен външен враг – в случая, на американците. А ако той търпи вражеска територия на границата си, ще изглежда слаб. Изводът: тази територия трябва да стане негова.

Не Западът унижаваше Путин в последните две десетилетия. Путин унижаваше Запада. Докато у дома си унищожаваше (разстрелваше, затваряше, тровеше) всички демократично мислещи хора, Путин се зъбеше на Запада: „Не ми се бъркайте с вашите еврогейски измишльотини за човешки права и такива. Тук е Русия.“ Докато нахлуваше в чужди земи (Чечня, Грузия, Украйна) ръмжеше на Запада: „Тия са ми в задния двор, гледайте си вашите дворове и не ме занимавайте с разсъждения за следвоенната архитектура за сигурност.“ На всяка западна критика отговаряше: „Трайте си там, че да не ви спра газа.“ Накрая лично излъга всички западни лидери, че няма да нахлува в Украйна през февруари 2022 г.

Похвално е, че след тази лъжа най-сетне западните лидери се сетиха, че имат достойнство; и му се обидиха до степен, да се сплотят срещу неговата агресия. Сега обаче трябвало да не накърняват неговото достойнство?

Напоследък в гастролиращата трупа на полезните идиоти се включи и група доказани интелектуалци. След първата среща на „групата Рамщайн“ в бурния дебат в Германия се намеси Юрген Хабермас – онзи политически философ, на когото съм се радвал най-много и когото съм цитирал най-често. Този път обаче вместо решителна критика (все пак той е последният представител на „критическата философия“) видяхме неубедително мънкане. Германия щяла да изгуби идентичността си, ако твърде много подкрепя Украйна. Защо? Защото украинската нация тепърва се ражда и е много по-назад от германската нация, която се е родила отдавна.

Ясно… Има висши и нисши нации.

Срамота. Така ли свършва гордата история на „критическата теория“, родена от великани като Вениамин, Хоркхаймер, Маркузе, Адорно, Фром, Блох?

Освен идентичността си, според Хабермас Германия била рискувала и сигурността си, ако била дала прекалено много сериозни оръжия на Украйна. Кой обаче решава, кое е „прекалено“? Ето отговора на Хабермас: „В момента Путин е онзи, който решава кога Западът прекрачва границите, определени от международното право – прекрачването на които той самият определя като включващо западната военна помощ за Украйна.“

Да се оставим, ще рече, в ръцете на един отделно взет азиатски сатрап, който да взема нашите решения вместо нас. След като обаче се поставяме в зависимост от волята на Путин, е добре да знаем какво го мотивира в дадената ситуация. Хабермас ни призовава да разберем, че „неговата повтаряща се агресия трябва да бъде разбрана като отговор, основан върху разочарованието, на отказа на Запада да се ангажира с преговори по геополитическия дневен ред на Путин – и най-вече върху въпроса с международното признание на неговите (териториални) придобивки“.

- Advertisement -

На въпроса – значи ли това да не правим нищо, докато украинците героично се бият за своето право да съществуват – Хабермас дава смайващ отговор: ние в Европа живеем в постгероично време, а украинците са още на героическия етап, който ние отдавна сме оставили зад гърба си.

Да не говорим за отчетливия намек в горния цитат, че за цялата каша е виновен Западът, отказвайки да преговаря с Путин „придобивките“ му.

По-добре да си беше мълчал…

Хенри Кисинджър, друг отдавна установен интелектуален великан, също по-добре да беше отишъл за риба. Той декодира мъглявите вълнения на Хабермас по един брутално практически начин, предлагайки на Украйна да остави на руснаците Крим и източните части на Донбас, за да има мир.

Така и не се разбра, защо Кисинджър, с неговия уникален геополитически опит, не формулира решение с истински глобален размах – Байдън да предложи на Путин да му даде Аляска, стига руснаците да се изтеглят от Крим…

Тия дни в гастролиращата група се включи американското списание Foreign Policy, което е бездруго с противоречива (така да го кажем) репутация. Публикува анализ, според който каквото и да направи Западът, в края на краищата Путин печели. Ето поантата: „Каквито и отстъпки да направи Украйна, Путин ще продължи да ескалира войната, докато Западът не промени своя подход към тъй наречения руски проблем и не признае, че – както е според Путин – корените на руската агресия са резултат от това, че Вашингтон игнорираше руските геополитически тревоги в последните 30 години.“

Както гласеше един виц от Бай-Тошово време: „Утре, като ще ни бесят, сами ли да си носим въженцата или ще ги раздават по профсъюзна линия?“

Всичките тези позиции – и още десетки като тях – са грижливо положени в езика на либералната демокрация и на международното право. Но изводът, прозиращ зад опаковката, е все един и същ: да се споразумеем с Путин за сметка на украинците. Това очевидно окуражава руския сатрап, тъй като подкрепя неговото дългогодишно убеждение, че западняците са слабаци и еврогейове, които накрая ще дойдат на неговия акъл.

А истината – за всеки, запознат с историята – е елементарна. Такива като Путин могат да бъдат спрени единствено с непреодолима сила. Всяко споразумение за днешни „придобивки“ води единствено до искането за още „придобивки“. И така – докато се изпълни целта на Путин, любезно съобщена ни още преди нахлуването в Украйна: НАТО да се отдръпне до границите си от 1997 година, т.е. всички държави от Балтика до Черно море отново да се подчинят на Москва.

При това положение Хабермас, Кисинджър, Макрон и сп. Foreign Policy ще си останат „на Запад“. Те няма да опъват каиша тук с нас. Само от време на време ще прошепват на Кремъл, с половин уста и гузен поглед, че не е добре да бъдат изтребвани чак толкова много украинци, молдовци, естонци, литовци, латвийци, поляци, чехи, словаци, унгарци, румънци и българи.

Автор: Евгений Дайнов

Източник: „Дневник“

- Advertisement -

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече