В колко Българии живеем: Държавата е в разпад, всеки има своя позиция и своя претенция

0

- Advertisement -

По света говорят за феномена „сбор под знамето“, когато при опасност нациите се сплотяват зад лидерите си. У нас е точно обратното, влизаме в политологията с термина „национално разбягване във всички посоки“. На историческата есеистика оставям да размишлява дали на тази ни особеност се дължи фактът, че не веднъж сме изчезвали от картата на света.

В колко Българии живеем?

Настоящата катастрофа на българската държава – свалянето на правителството, блокирането на парламента, взаимната нетърпимост между политиците – обясняват с новата коалиция „Ориент експрес“, мобилизирана срещу евроатлантическата. Разбира се, разсъждения от типа „cui bono?“ ни отвеждат към Кремъл, където вероятно щастливо потриват ръце, а и г-н Петков необмислено нареди руската посланичка до Пеевски и Трифонов като виновница за вота на недоверие.

Русофили и русофоби е, разбира се, едно архетипно деление в българската политика, но като че ли днес нещата са се поусложнили. Имаме открити русофили в БСП и Възраждане, разположени от двете страни на барикадата; имаме открити евроатлантици като ДБ и ДПС, пак от двете страни. За скритите финансови зависимости, разбра се, подозираме герберските строители на руско-турския поток, но пък нямаше ли един енергиен „голям шлем“ откъм социалистите?

Други две Българии, които обикновено спрягаме при подобни конфликти – това са София и провинцията. Видяхме ги противопоставени чисто пространствено във времето на вота – на едната страна жълтопаветниците, излезли спонтанно да подкрепят правителството, на другата – докараните с автобуси привърженици на Възраждане в странна симбиоза с тези на ДПС и поздравени лично от г-н Пеевски. „Провинция“ тук е метафора: става дума за дълбок разрив между два типа хора, които се намират навсякъде из страната: едните следят медиите, искат нещо от политиците и им държат сметка; другите са потънали в собствените си грижи или просто са загубили надежда, че някакво правителство може да направи нещо за тях. По-добре да послушат десетника, който ги организира, дето се казва една разходка ще направят, гратисен сандвич ще изядат.

Но не мислете, че автобусите нямат и своите екзистенциални основания да ненавиждат жълтопаветниците, които г-н Иванов нарече средната класа. Не стига, че живеят по-добре – че имат възможности да избират живота си, да не треперят пред местни феодали, да спасяват децата си в чужбина – на всичкото отгоре си позволяват лукса да бъдат морални, да дават уроци! Ами по-добре да ме управлява простак, който поне не ми създава чувство на малоценност, нали така? Малко парадоксално, но какво да я правиш човешката природа! Забележете, че същата „арогантност“, в която обвиняват Петков и Василев, френските популисти откриват у Макрон – твърде образован бил, твърде интелигентен, абе какво си мисли, че има моралното право да е над нас, обикновените хора ли?

- Advertisement -

Другото, което чуваме, е, че цари битка за смяна на поколенията. Попаднах на няколко трогателни постинга от млади хора, които се били върнали заради новото управление и след вота се стягат да си ходят. Млади и стари също е стара българска политология – младите искат бързо и напред, старите удрят спирачки. Дали това, което наблюдаваме, е бунт на младите срещу старите? Май не. Петков, Атанасова, Пеевски и Костадинов са всичките на по 40 и няколко години; Минчев, Георгиев, Божанков и Балабанов – на по трийсет и няколко, Атанасов и Борисов на по 63. По-стари са средно в БСП и ДСБ, но нали тъкмо те в момента са на страната на промяната. Сложна работа с тези метафори.

По-убедително изглежда разделението между отворена и затворена България, т.е. хора, които се чувстват граждани на Европа и света, и други, които предпочитат уюта на мястото. Логично ни изглежда първите да са по-млади, но дали е така трябва да кажат демоскопите. Не съм сигурен и че лидерите на ГЕРБ или ДПС са по-малко отворени към света, отколкото харвардците – те просто умело играят с провинциалните емоции на избирателите си. Вземете сценките на Борисов „аз съм прост и вие сте прости“ или новото комедиантско амплоа на Карадайъ. От друга страна тези две партии активно участват в европарламента, за разлика от ПП, които още нямат своя европейска идентичност. Има някаква разделителна линия, но май е по-сложна, отколкото си мислим. Например за ИТН гласуваха много наши емигранти, но въпреки че пребивават в големия свят, те са май откъм затворените. 

Може би трябва да прокараме границата другаде. Единият български народ разчита на пазара и конкуренцията, другият – на държава, монопол и протекция. Безспорно е, че имаме нужда и от двата, само че твърде лесно се оказа да бъдат насъсквани един срещу друг. И тъй едните се оплакват, че онези паразити смучат от данъците им, другите разпалват патриотична страст срещу безотговорните глобалисти.

Към това се прибавят все нови и нови религиозни схизми – религиозни, защото почиват на страстни, уж морални убеждения, които нямат общо с реалността. Такава е схизмата по темата „Македония е наша“ между едните, които живеят във фентъзи версията на миналото, и другите, които ги гледат неразбиращо откъм настоящето. Преминахме през схизми по темата традиционно семейство, мислено като правото да биеш жената и децата; по темата Ковид-мерки, съответно правото да заразяваш и да бъдеш заразяван. По всяка тема в социалните мрежи изригва морална непримиримост, от която следва желание за унищожение на опонента – мафиот, соросоид, национален предател. Това превръщане на политическото във фенство виждаме дори на площада – Асен Василев, опитал кариера на оперен тенор, множеството акламира като един наш Павароти; другото множество пък жадува фолк-божеството Трифонов да ги дари най-после с концерт.

Откъде идва този разпад?

Чудя се откъде дойде този разпад. Една причина вероятно е упадъкът на лидерството, съчетан с нарастващ социологически популизъм. Политиците се вглеждат в най-тънките трепети на избирателя и бързат да предложат услугата. Не харесвате украинските бежанци, не искате да пращаме оръжие – моля, партия по желание на клиента. Назад към хартиените бюлетини? Няма проблем! Ако искаме да спрем разпада, вероятно трябва да се върнем към старите ориентири и да ограничим роенето на политическото предлагане, а и оттам – на народите, които днес съжителстват на територията. Ами не ме интересува кой кого е обидил, нито пък какви душевни терзания е изпитал някой – интересува ме да свършат работа. Колко хубаво ще е, ако политиката най-после стане скучна, а дюдюкането и псувните да оставим за стадиона.

Автор: Проф. Ивайло Дичев

Източник: Дойче Веле

- Advertisement -

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече