- Advertisement -
Лош телевизионен навик е отразяването на битови престъпления като първа новина в информационните емисии. А специално убийствата сякаш ги чакат до последно, за да започне емисията ударно. Поредният трагичен инцидент беше с жена, убита от ревнивия си съпруг, както научихме от интервютата с роднини и съседи, с полицейски служители и представители на местната администрация…
Медийният стремеж за надзор върху действията на институциите в такава ситуация неизбежно се съчетава с екранния им пиар, а съчувствието към жертвата от страна на зрителя със спотаеното успокоение, че той не е на нейно място. Подобни репортажи могат да имат висок рейтинг, социалният им ефект обаче по правило е нисък, защото журналистиката би трябвало да отразява значими събития, които подрежда именно по значимост. А значимостта се измерва по степента на влияние върху живота и мисленето на много хора.
Къде е мястото на битовите престъпления в новините
Показването на лични драми като значими събития увеличава силата на колективните емоции и нищо повече… То не е в състояние да променя обществените нагласи и практики. Затова битовите престъпления трябва да са в края на емисията в „черната“ хроника, където не се конкурират с войната в Украйна, с риска от изборни измами и другите водещи новини. А и не отклоняват вниманието от тях. Това ни най-малко не подценява трагиката им – определението „битови“ само ги отделя от организираната престъпност или престъпността по високите етажи на властта, които несъмнено са с далеч по-осезаеми последици за всеки член на обществото.
Знам водещия довод, с който се опровергава подобна теза – ако човешкият живот е най-висшата ценност, отнемането му е най-важната новина. Знам и довода – „Стига лоши новини!“, с който пък се подкрепя горната теза. Не приемам и двата довода.
За живота, включително и за отнемането му, има различни разкази. Журналистическият съдейства на гражданите с факти и аргументи да си съставят собствено мнение по проблемите от социалния дневен ред. Емоционалният репертоар е приоритет на други разкази, например на изкуството. В медиите залагането на него попада по-скоро в регистъра на жълтите формати. Любопитните погледи през дувара към чуждото страдание, преследването с микрофони на близките на жертвата и махленското ѝ одумване оставят усещането за воайорство по особено неподходящ повод.
Как медиите преиграха в случая „Сашко“
Дори всекидневното панорамно отразяване на издирването на Сашко от Перник звучеше преиграно. Не само, защото изчезването на дете не е изключение, а за други подобни случаи почти нищо не се чува в ефира. Не и поради това, че медиите подложиха семейството на вторична виктимизация – до твърдението, че Сашко е убит от баща му, изнесено в заглавие от първа страница. А главно затова, че кампанията по търсенето на детето стана сякаш по-важна от намирането му, тъй като упоително изобразяваше медийно стимулиран образ на единството на нацията. Той, разбира се, с нищо не може да преодолее разделенията ѝ, но пък се превърна в заканително размахан пръст срещу политиците, които не искат да правят безпринципни компромиси. Витринното демонстриране на загриженост от кого ли не предизвика чак съмнения, че е възможен щастлив край. И когато той дойде, телевизионните лица се надпреварваха да обявяват: Най-после добра новина! Като че ли се чувстват виновни за лошите новини.
Журналистиката не е психотерапия – за тази цел има развлекателни формати. Журналистиката си върши работата, не когато прокламира успехи, а когато сочи „болните места“ в социалната тъкан, защото информацията за тях е началото на лечението им. Обичам метафората за журналистите като сапьори, които трябва първи да минат през проблемите, за да предпазят останалите.
- Advertisement -
Масовото насилие зад стените на дома
Така че битовите престъпления не трябва да водят информационните емисии – не за да спестяват на зрителите лоши новини, а именно защото репортажното им отразяване само по себе си няма потенциал да изведе общ проблем. А когато получи непропорционално време и място, единствено вдига нивото на тревожност и обърканост.
Показателен пример е споменатият случай с убийството на жената от мъжа ѝ. Това, че поведе новините, по никакъв начин не помогна за връщането към драматичния социален проблем, съдържащ се в него: масовото насилие на мъже над жените им зад стените на дома, за което се разбира, едва когато доведе до фатален изход. А оттам и за политическия проблем: отхвърлянето на Истанбулската конвенция, която трябваше да започне борбата срещу домашното насилие и особено срещу неприемливото разбиране, че това насилие е нещо нормално, като включи темата още в началното образование. За да знаят децата от малки, че ако баща им бие майка им, извършва престъпление, за което не трябва да се мълчи.
Защо е важна Истанбулската конвенция
Вместо това, конвенцията беше превърната във фалшива новина с инсинуации, че легализирала третия пол и нетрадиционната сексуална ориентация, за което в нея няма и дума. Така се осъществи първата у нас голяма пропагандна офанзива срещу либералната демокрация, където традиционните християнски ценности уж се били разпадали – и съответно в подкрепа на постсъветския режим в Кремъл, който ги бил съхранил. От което покрай другото излизаше, че да биеш жена си е християнска ценност.
Разбира се, медиите трябваше да информират от „мястото на събитието“ за поредното убийство, но професионалният им дълг далеч не свършва дотук. Изисква разговор в коментарните предавания, където му е присъщата ниша, за това как да се ограничи домашното насилие. А ако в момента наистина има евроатлантическо мнозинство в НС, дълг на политиците е час по-скоро да ратифицират Истанбулската конвенция, че станахме за смях и срам.
Автор: Георги Лозанов
Източник: „Дойче веле“
*Заглавието е та Debat.bg
- Advertisement -
