Изборите минаха, мъките продължават – шансовете са малки, но надеждата умира последна

Резултатите от поредните избори сигурно не изненадват никого. Ако все пак има изненадани, те трябва да са доста наивни по отношение на движещите сили и процеси в политическия живот на обществото.

Мотивацията на хората да гласуват се движи основно от отговорите на два въпроса: какво би било по-добро за мен и какво би било по-добро за страната? Първият въпрос мобилизира хората, които обвързват материалното си благополучие с участието на една или друга партия във властта. Тук влизат различни категории като служители в държавната и общинските администрации и техните близки, бизнесмени, разчитащи на обществени поръчки и техните служители, грантаджийски културтрегери и всякакъв друг обслужващ персонал. Развихрянето на популизма през последните две години привлича тук и все повече пенсионери, очакващи някой да им даде поредното увеличение на пенсиите. Близо до тази категория, но като отделна група са продаващите гласа си представители на малцинствата. Разликата с вече изброените е, че при тях липсва вътрешната убеденост. Затова те могат да бъдат „стимулирани“ да гласуват не само от партии с властови ресурси, но и от политически проекти, които досега са били далеч от властта, но разполагат с достатъчно финансови средства.

Втората категория избиратели са тези, които поставят на първо място какво е добро за страната. В една истинска демокрация те трябва да са подавляващо мнозинство, така както бяха у нас през деветдесетте години и в самото начало на този век. Превръщането на политиката във все по-мръсно занимание, обслужващо пряко големите пари, отблъсна огромна част от гражданите от нея. Така „партията“ на негласуващите и неизбиращите никого получи абсолютно мнозинство сред българското избирателно тяло. Безизходността се подсилва от това, че продължаващите да гласуват по съвест дават различни отговори на въпроса какво е добро за България. Те разхвърлят гласовете си между непримирими политически субекти с противоположни възгледи по различни въпроси. Трагичното в българския случай е, че противопоставянето в обществото често минава по разделителните линии между чужди интереси, доминиращи над националните интереси на България. Резултатът накрая е апатия, отчуждаване на гражданите от политиката и възможност на личните и групови интереси да постигат лесни и сравнително евтини победи над общонационалните интереси.

Изпадането на „Български възход“ под чертата показа, че политиката „и тако, и вако“ не се нрави на българския гласоподавател. Стефан Янев се хареса на много български граждани с две неща: с решимостта му като служебен министър-председател да се заеме с разчистването на Авгиевите обори на Борисовото управление и с категоричната му позиция против разширяването на войната в Украйна. Последното му място от преминалите бариерата на предишните избори изглеждаше плод на неумение да се капитализира големия потенциал от премиерския му мандат. Отварянето на вратата към коалиране с ГЕРБ и присъединяването към „коалицията на войната“ разпиляха много бързо натрупания актив. Неубедителната предизборна кампания на Възхода спомогна за движението надолу. На избори, в които участват основно твърдите ядра на партиите, липсата на категорични позиции се оказа по-губеща от заемането на крайни позиции.

Неуспехът на „Левицата“ в новия ѝ формат показа, че „старите муцуни“ трудно могат да спечелят отново доверието на избирателите. Обединението на много знакови фигури от червения елит, напуснали по различно време и по различни причини БСП, изпълни донякъде по-малката задача – да отслаби допълнително социалистическата партия. То се провали в голямата си задача – да се пребори за доверието на достатъчен брой избиратели и да влезе в парламента.
Тук логично идва въпросът: А как „старите муцуни“ от ГЕРБ успяха отново да спорят за първото място? Причините са повече от една, но да започнем с най-важната. ГЕРБ не е класическа партия, а бизнес структура (да не използвам по-силни думи) под формата на партия. Същата бизнес структура открай време е и ДПС. При този клиентелистки модел на партийно строителство всякакви сътресения и скандали вместо до ерозия водят до сплотяване на заинтересованите привърженици. В тяхна полза работеше и откритата кампания за отвратяване на нормалните хора от политиката и за стесняване на избирателното тяло до твърдите партийни ядра.

Клиентелисткият модел изглежда като идеал и за лидерите на „Продължаваме промяната“ и БСП, но те имат още да наваксват от майсторите в това отношение Бойко Борисов и Ахмед Доган.

ИЗточник: Fakti.bg