Навални – дисидент или…?

(анализ на журналиста Илиян Кузманов)

В рамките на седмица, един от най-провокативните журналисти в САЩ, ползващ се с мулти милионна аудитория направи многочасово интервю с лидера на Русия – Владимир Путин. Интервю, в което ако изключим абсурдните твърдения и поведение на Путин, само по себе си изглеждаше като протегната ръка за преговори, ако Запада прекрати помощта си за Украйна.

Седмица в която се разбра, че всички Западни лидери, демонстриращи твърда позиция, ще подкрепят Украйна със всичко необходимо. Седмица, в която Украйна демонстрира, че със същото западно оръжие може да потопи, отново, руски кораб, както и да удря дълбоко зад линията на фронта. Седмица, в която въпреки големия залог, който руската пропагандна машина направи на интервюто с Карлсън, надявайки се че ще могат с нещо да променят общественото мнение на Запад, претърпяха пълно фиаско, демонстрирайки на Кремъл пълна импотентност и неадекватност. Седмица, която завърши с убийството на Александър Навални или проекта Навални, представляващ в момента единственият мост за бъдещо сътрудничество между Москва и Запада.

Какво представляваше интервюто на Тъкър Карлсън с Владимир В. Путин

В началото на гротеската наречена интервю, в рамките на 30 минути Владимир Путин обсъди историята на Русия и Украйна. Путин започна с твърдението, че руснаците са скандинавски викинги, като 862 г. е годината на „създаването на руската държава“, когато Рюрик, скандинавски княз е поканен да управлява град Новгород, столицата на Рус. Той противопоставя тази „западна в зародиша си“ руската държавност, датираща от IX в., на съвременното „изобретение“ Украйна, което според него е „създадено“ едва през XX в. Роналд Суни, професор в Мичиганския университет, казва, че русите са били „банда разбойници, които многократно са опожарявали собствената си столица“. Той добавя, че г-н Путин повтаря „утвърдена митология, създадена в определени моменти от миналото от московските царе, които водят началото си от Рюрик“. Путин продължава с псевдо историческата си трактовка твърдейки, че областите в южната и източната част на Украйна нямат никаква историческа връзка с Украйна. Завоювани от Османската империя от Руската императрица Екатерина Велика през XVII в., руският президент заяви в 30 минутната си историческа интерпретация, че тези земи всъщност по право са руски. По-късно той ги нарича с термина от XVIII век „Новорусия“ – Нова Русия. Като г-н Путин продължава да твърди, че Украйна е изкуствена държава, оформена по волята на (Йосиф) Сталин, като и че Украйна е създадена от съветското ръководство през 20-те години на ХХ век и получава земи, за които няма исторически претенции. Накрая Путин заявява, че Полша, която е нападната от нацистка Германия и Съветския съюз през 1939 г., „е сътрудничила на Хитлер“. В действителност през септември 1939 г. нацистка Германия и Съветският съюз нахлуват в Полша в съответствие с условията на пакта Молотов-Рибентроп, подписан между двете държави по-рано същата година.

Полското министерство на външните работи публикува списък с десет лъжи, в който акцентира върху ревизионистичната версия на историята на Путин. Руският президент повторя предишните си твърдения, че Полша е отговорна за нахлуването на нацистка Германия през 1939 г. и че Съветският съюз е възстановил историческите си земи. Полското външно министерство обаче отбелязва, че войната е започнала, след като Хитлер и Сталин са се договорили по силата на пакта Молотов-Рибентроп да поделят Полша помежду си. Полша отхвърля и предположението на Путин, че украинската държава е изкуствено творение, създадено от Ленин и Сталин. Полското външно министерство отговаря, че днешна Украйна е възникнала като държава благодарение на украинското национално движение, а не на болшевиките. Полша също така отбеляза, че в Украйна няма бази на НАТО, в Украйна не е извършен държавен преврат с цел изкуствено прекъсване на връзките с Русия и Москва не е окупирала Крим през 2014 г., за да го защити от заплахи. Председателят на полския парламент Шимон Холовня осъди интервюто на Карлсън като „полезен идиот“, позовавайки се на термин от епохата на Студената война, използван за описание на некомунисти, които могат да бъдат използвани за подпомагане на комунистическата кауза. Холовня добавя, че историческите и литературните разсъждения на Путин за Полша могат да бъдат фалшифицирани от човек, който е завършил четвърти клас на основното училище и поне малко се интересува от историята на региона.

В допълнение към историческия абсурд сътворен от Путин (и прилягащ повече на радикални фанатици като Дугин), той се опитва да представи Русия, като защитник на консервативните ценности и място, в което подслон са намирали различни вероизповедания. Пропускайки да отбележи, гоненията срещу евреи, мюсюлмани и будисти в недалечното минало, както и съвременните преследвания срещу различните християнски вероизповедания. Като на няколко пъти, Путин се опитва съзнателно да избяга от нео-Марксистките корени лежащи в Социалистическа Русия, почти столетен период, през който тоталната доминация е само в ръцете на държавният апарат, контролиран от комунистическата партия, като всяка форма на опозиция, най-вече религиозна е тотално унищожена. Целият този фарс се разиграва пред погледа на Карлсън, а Путин още в началото пояснява, че популярният американски журналист срещу него е завършил история и е кандидатствал за работа в ЦРУ. А на опитите на Карлсън да издейства освобождаване на млад американски журналист попаднал в руски затвор, Путин демонстрира пренебрежение и дори лека ирония относно комуникацията между тайните служби.

Тъкър Карлсън напусна Москва, въодушевен от интервюто си с руския президент Владимир В. Путин, което го връща в центъра на вниманието след внезапното му отпадане от Fox News миналата пролет. Но чрез интервюто с военния автократ, в петък то отново става актуална тема, след като най-яростният вътрешен противник на г-н Путин, Алексей А. Навални, се оказа мъртъв в руски затвор.

Алексей А. Навални, активист за борба с корупцията, който в продължение на повече от десетилетие оглавяваше политическата опозиция в Русия на президента Владимир В. Путин, понасяйки арести, нападения и почти смъртоносно отравяне, почина в петък в руски затвор, съобщи Федералната служба за изпълнение на наказанията на Русия. Той е на 47 години. Затворническите власти съобщиха, че г-н Навални е загубил съзнание в петък, след като се е разхождал в арктическата наказателна колония, където е бил преместен в края на миналата година. За последен път е бил видян в четвъртък, когато се е явил на съдебно заседание чрез видеовръзка, усмихвайки се зад решетките на килията и шегувайки се.

Кира Ярмиш, прес секретар на Навални, заяви в предаване на живо в петък, че съветниците на Навални все още не са в състояние да издадат официално потвърждение за смъртта му, но смятат, че той е загинал. И макар да призна, че Съединените щати не знаят подробности за случилото се, президентът Байдън на пресконференция в Белия дом заяви: „Не се заблуждавайте: Путин е отговорен за смъртта на Навални.“ Г-н Навални излежаваше множество присъди, които най-вероятно щяха да го държат в затвора поне до 2031 г. по обвинения, които според поддръжниците му до голяма степен са били изфабрикувани в опит да му се запуши устата. Въпреки все по-тежките условия, включително многократните престои в изолатора, той поддържаше присъствие в социалните медии, а членовете на екипа му продължаваха да публикуват разследвания на корумпирания руски елит от изгнание. Г-н Навални получи присъда от три години и половина затвор през февруари 2021 г., след като се завърна в Русия от Германия, където се възстановяваше след отравяне през август предишната година. През март 2022 г. той получи деветгодишна присъда за присвояване и измама в процес, който международните наблюдатели осъдиха като „политически мотивиран“ и „фалшив“, а през август 2023 г. е осъден на 19 години затвор за „екстремизъм“.

Полезните идиоти

В изявление за вестник „Ню Йорк Таймс“ в петък Карлсън заявява: „Ужасяващо е това, което се случи с Навални. Цялото това нещо е варварско и ужасно. Никой достоен човек не би го защитил.“, но това по никакъв начин не го спаси от многобройни атаки. „Ето какво представлява Русия на Путин, @TuckerCarlson“, написа Лиз Чейни, бивша конгресменка от Републиканската партия в Уайоминг, в X, след като в петък се появи новината за смъртта на г-н Навални. „А ти си полезният идиот на Путин.“ Наоми Байдън, внучката на президента Байдън, също се включи, посочвайки видеоклип, който г-н Карлсън наскоро бе публикувал и в който противопоставя предполагаемите блянове на Русия под ръководството на г-н Путин на „мръсотията и престъпността“ на Съединените щати. „Дали нещо е остарявало толкова лошо, толкова бързо преди?“ Г-жа Байдън написа в X.

Коментарът на Карлсон след смъртта на Навални, представлява забележителна промяна в тона в сравнение с по-рано тази седмица, когато той изглежда, че предлага безразлично мнение относно отношението на Русия към г-н Навални, който за първи път беше вкаран в затвора преди три години по обвинения в корупция и „екстремизъм“, които Съединените щати нарекоха неоснователни. Запитан по време на конференция в Дубай в понеделник защо не е задал въпрос на г-н Путин за репресиите срещу свободата на словото в Русия, за затварянето на г-н Навални или за предполагаемите политически убийства, г-н Карлсън заяви, че това са „неща, за които говорят всички останали американски медии“. (Всъщност г-н Карлсън беше първата западна медия, която интервюира г-н Путин от повече от две години насам).

Но г-н Карлсън каза тогава , „лидерството изисква да се убиват хора – съжалявам, затова не бих искал да бъда лидер“ – коментари, които бяха подложени на още повече критики след смъртта на г-н Навални. В изявление от петък г-н Карлсон заяви, че забележките му за лидерството „нямат нищо общо“ с г-н Навални. „Не съм имал предвид него, което е очевидно в контекста. Напълно съм противник на убийствата.“

След интервюто, Путин се отнася с подигравка към американския журналист. В разговор с водещ по държавната телевизия г-н Путин заявява, че е разочарован, че г-н Карлсън не е задал „така наречените остри въпроси“, тъй като е искал да има възможност да „отговори остро“ в собствените си отговори. „Той се оказа търпелив и изслуша моите дълги диалози, особено тези, свързани с историята, и не ми даде повод да направя това, за което бях готов“, каза г-н Путин. „Така че, честно казано, не получих пълно удовлетворение от това интервю“. Подигравката на г-н Путин към г-н Карлсън идва в момент, когато бившият водещ на Fox се наслаждава на последствията от интервюто си, като непрекъснато отправя похвали към Русия и г-н Путин, чието лидерство той възхвалява като по-добро от това на г-н Байдън.

В сряда г-н Карлсън публикува кратко видео, записано в руски магазин за хранителни стоки, в което казва, че изборът и цените в него са пример за превъзходството на Русия над Съединените щати, които той описва като изпълнени с „мръсотия, престъпност и инфлация“. „Ако отидете в руски магазин за хранителни стоки, сърцето на злото, и видите колко струват нещата и как живеят хората, това ще ви радикализира срещу нашите лидери“, казва той във видеото. „Така се чувствам аз – радикализиран.“ (В Русия инфлацията е повече от два пъти по-висока от тази в САЩ и гражданите ѝ харчат по-голям процент от домашния си бюджет за хранителни стоки.)

Но около бутафорията сътворена от Карлсън и Путин, изглежда се губят важните детайли. Като това че е изключително наивно да се вярва, че в Русия е възможна каквато и да е опозиция, още повече на фона на случващото се през последните две години. И много по-разумно е да се приеме Навални като проект на Кремъл, целящ да прокара определени мостове между Русия и Запад. Между впрочем, такъв приемлив образ бе Путин, когато бе представен преди повече от двадесет години. Млад „апаратчик“ от КГБ (в този момент, всичко свързано с Русия предизвикваше аналогия КГБ), последно поколение от старата школа на СССР, живял и работил на Запад. До голяма степен показващ огромна симпатия към запада и желание да реформира Русия подобно на Запад. И същевременно демонстриращ страст към помпозност, охолен живот и приемащ корупцията като нещо нормално – все пак такива бяха всички нови политици в разпадналия се социалистически блок, което от своя страна означаваше, че лесно ще може да се работи с него и с неговият елит.

Кой в същност е Навални? И как Западът наивно се прехласва пред така наречената опозиция на Изток.

Навални бе събирателен образ на следващото поколение след Путин – юрист и активист, с радикални но про Западни възгледи, който лесно можеше да бъде припознат от радикали предвождани от Льо Пен, Мелони или Тръмп. Но зад този образ прозираше една пост съветска традиция да се създават публични образи, успяващи да генерират огромна обществена подкрепа и разпознаваемост (нещото, което Запада наивно търсеше след разпада на СССР, залагайки на формирането на обществено мнение), образи които не оправдават очакванията на Запад от тях.

През 1973 г. Солженицин, едър мъж с прошарена брада, публикува книга, която разтърсва съветската империя. Архипелагът „Гулаг“ заплашваше Съветския съюз на Брежнев до такава степен, че уж създаде впечатление, че само убийството му ще е недостатъчно за мащаба на предателството му; той трябваше да бъде изпратен в изгнание. Това е официалната легенда, която е приета повече от положително от Запада, превръщайки Солженицин в герой и една от ключовите културни фигури за десетилетия напред. Французите най-вече обичат тази история. Новите философи-интелектуалци от 70-те години на ХХ в. – като Андре Глюксман и Бернар-Анри Леви – признават, че комунизмът е недвусмислено зловредна сила. Времето на Жан-Пол Сартр и неговата съветска апологетика отминава. Американците обаче са по-двусмислени. Те приемат, че той е важен критик на това, което по-късно президентът Рейгън ще нарече „империя на злото“. Но отношението на Солженицин към културата на американската либерална демокрация – финансите, капитализма, индивидуализма – оставаше съмнително. В едно знаменито обръщение през 1978 г. в Харвардския университет например той се оплаква от „филмовите продуценти“ и „издателите“, които тровят „младите поколения с развращаваща мръсотия“. Нещо, което например много „уж“ прозападни интелектуалци (от Европа) си позволяват да казват днес. Но в образа на Солженицин, прозира нещо, което се разгръща в пълна сила десетилетия по-късно от Путин и неговия идеолог Дугин – възраждането на Пан Славянизма и Нео Национализма.

В известния си труд „Възстановяването на Русия“, Солженицин се стреми да запази и възроди Русия като империя. За много учени Солженицин е неофициалният лидер на руската националистическа интелигенция и бащата на идеята за възстановяване на изгубените територии. Призивите на Солженицин за славянско възраждане, основано на руското православие. Днес може да се твърди, абстрахирайки се от сладникавата и сърцераздирателна легенда за лагерите в Сибир и дисидентството, Солженицин без никакво съмнение е основна фигура формираща съвременния руски национализъм, традиционализъм и критика на Запада.

За много изследователи Солженицин е неофициалният лидер на руската националистическа интелигенция и бащата на идеята за възвръщане на изгубените територии (на първо място Украйна). Солженицин смята, че разпадането на Съветския съюз, макар и добро, защото означава край на комунизма в Русия е и катастрофално, защото изолира милиони руснаци в страни извън съвременната руска държава, тяхната родина. Казва, че това е все едно да загубиш крайниците си, за да спасиш сърцето си. Алес Анципенка, беларуски философ, казва, че след есето „Възстановяване на Русия“ „разбрах, че г-н Солженицин е обикновен руски империалист, въпреки че с такава сила се е нахвърлил върху тоталитарната система. Видях в това ужасно противоречие, защото всяка империалистическа система е до известна степен тоталитарна. Видях, че Солженицин е в огромно противоречие, като отрича правото на беларусите и украинците да определят съдбата си.“

Днес Западът повтаря същата грешка с т.нар. опозиционен лидер Навални, който за разлика от Солженицин има утвърдени крайно десни възгледи, показани в зародиш. И все пак, с идеята, че това все още „изглежда“ като противовес на Путин (и може би е довело до дефрагментация на Русия), образът е подкрепен дори с Оскари. Пропускайки дори това, че е твърде наивно да се вярва, че тази Русия, под каквато и да е форма, може да бъде инфилтрирана от чуждо влияние. Детинската представа, че в Русия съществуват някакви демократични институции и че е възможно да се позволи на случайния човек да израсне в Русия, който е изявен критик на режима. В действителност, Навални е представител на някои от най-десните елементи в руската олигархия.

Връзките на Навални с КГБ (ФСБ)

Руската политическа система е описвана от анализаторите като кулите на Кремъл, които се борят една срещу друга понякога, но са част от една крепост. Сред поддръжниците на Навални са Владимир Ашурков и Михаил Фридман, двама от най-богатите хора в Русия, както и икономистът Сергей Гуриев, бивш съюзник на президент Дмитрий Медведев. Руският вестник „Независимая газета“ отбелязва, че разкритията на Навални за корупция носят отпечатъка на тайната служба ФСБ(КГБ), която е известна със съставянето на т.нар. компроматни досиета с компрометиращи материали за своите настоящи и потенциални опоненти. Вестникът предполага, че много от тези разкрития вероятно се основават на изтичане на информация от апарата за сигурност.

Неонацистките корени на Навални

По време на Руския марш през 2011 г. той агитира по тънко завоалиран антисемитски начин срещу олигарсите пред фашистка публика и демонстрира близост с Дмитрий Диомушкин, известен неонацист и организатор на марша.

Терористи – под расово и етнически мотивиран насилствен екстремизъм (REMVE) се разбира слабо организирано движение на лица и групи, които изповядват някаква комбинация от расистка, антисемитска, ксенофобска, ислямофобска, мизогинистична и хомофобска идеология. Участниците в REMVE виждат, че тяхната раса или етническа принадлежност са застрашени и насърчават използването на насилие или участват в насилие срещу дадена група от населението. Мнозинството от участниците в REMVE са мотивирани от културен национализъм или превъзходство на бялата раса – вярвания, че кавказките или „арийските“ народи представляват по-висши раси и че „бялата култура“ превъзхожда другите култури.

Ветеран, защитник на правата на човека, си спомня, че по онова време е имал пререкания с Навални заради неговите възгледи. „Когато той ми каза, че бъдещето в Русия принадлежи само на националистическия руски политически процес, и аз отговорих: „Добре, момче, повече няма да говорим“, – казва пред Al Jazeera Лев Пономарьов, който оглавява базираната в Москва група „За правата на човека“ и е включен в черния списък на Кремъл като „чуждестранен агент“.

През 2007 г. Навални е изключен от партията „Яблоко“ заради пропагандиране на националистически идеи. „В „Яблоко“ не е прието да се проявява национализъм и Навални, според мен, се опита да се сдържи. Понякога обаче той избухваше. В разгара на спора той казва на една азербайджанка в „Яблоко“: „А ти, негърче, си мълчи, твоето място е на пазара. Жената избяга със сълзи на очи, оплака се, обсъдиха поведението на Навални, той се оправда, повярваха му. Имаше няколко такива епизода.“ Бившата сътрудничка на „Яблоко“, 86-годишната Енгелина Борисовна Тареева, пише в списание „Шум“. Според нея отношението на Навални към този или онзи човек до голяма степен се е определяло от националната принадлежност на този човек.

„Не можех да разбера това. Мислех си, че независимо от това какви националистически убеждения изповядваш, когато видиш конкретен човек пред себе си, ти все пак го възприемаш като човек, а не като представител на нацията, но тук не се случи така. Навални не харесваше и презираше грузинеца – Апълман само защото беше грузинец. Наричаше го винаги с презрение в гласа си „стар грузинец“, въпреки че не беше стар и беше красив. Аз го обичах. Написах статия за него, наречена „Моят грузински приятел“. Двамата с него работехме в Комисията по партийно строителство и организирахме дискусионния клуб „Свободомислещ“. Но нищо от това не означаваше нищо за Навални. Главното беше, че пред себе си имаше грузинец. Когато произнесох думите „грузинска поезия“, той се разсмя с гореспоменатия си смях. Самото словосъчетание „грузинска поезия“ го разсмя. Ако му кажех, че грузинците са приели християнството няколко века по-рано от руснаците и че имат велик епос от световна величина – писмения паметник „Рицарят в тигрова кожа“, – когато Русия има само „Поученията на Владимир Мономах“, той го подминаваше. Беше невъзможно да се помръдне Навални от националистическите му позиции. Той особено презираше страните и народите от Юга и Югоизтока“, припомня Тареева.

Ислямофобията и „Ислямските Хлебарки“

Във видеоклип от 2007 г. в подкрепа на правата на оръжията Навални се представя като „дипломиран националист“, който иска да изтреби „мухите и хлебарките“ – докато брадати мюсюлмански мъже се появяват в изрезки. През 2008 г. нападенията на расова основа се увеличават, когато ултранационалисти убиват най-малко 110 души и ранияват 487, по данни на базираната в Москва организация за наблюдение на престъпленията от омраза „Сова“. Често убийците са банди от тийнейджъри, които преследват хора, които им изглеждат азиатци, и ги убиват с чукове, отвертки и ножове. Известната неправителствена организация „Амнести интернешънъл“ извади Навални от своя списък със „затворници на съвестта“ – обозначение, което е запазено за хора, хвърлени в затвора заради това, което са или в което вярват. Amnesty заявява, че Навални, който е в затвора по обвинения, които той и неговите поддръжници наричат скалъпени и целящи да го накарат да замълчи, не отговаря на критериите на организацията заради предишни изявления, които според правозащитната организация достигат „прага на пропагандиране на омраза“.

Смекчаване и създаване на приемливия образ за Запад

След изборите за кмет на Москва през 2013 г., на които Навални остава втори, той престава да участва в „Руски марш“ и смекчава националистическата си реторика, като се съсредоточава върху антикорупционните разследвания и разширяването на дейността на фондацията си „Антикорупция“ в цяла Русия. „Това е вълнообразно движение, което никой не контролира и всъщност никой не разбира, включително и аз“, каза Навални пред този репортер на митинг в подкрепа на политическите затворници през 2014 г.

Уроците, които ще останат неразбрани

Надали Тъкар Карлсън и жадни за популярност и лесна печалба псевдо журналисти ще извлекат какъвто и да е урок от каквато и да е ситуация, но важното в случая е че започват да се прокарват така нужните идеологически бариери от Студената Война. Защото нито журналисти, нито публика показват каквато и да е резистентност или разбиране на това което представлява Русия. Елементарният политически прочит съчетан с укорителен медиен шум днес, разкрива не само повърхностност, но и безизходица примесена с неистова надежда, че общественото мнение в Русия подлежи на каквото и да е влияние и манипулация. Събитието Навални (както и Пригожин, говорещ за корупцията в армията и даже осмелил се да застане срещу нея), показаха непоклатимост на руското обществено мнение, неизлизало от желязната хватка на Кремъл. На Запад след смъртта на Навални (който бе изчезнал за три месеца) прозира прекалена самонадеяност и подценяване на хибридната заплаха от Русия, свеждайки я до безобидни саботажи в социални медии и хакерски атаки. Но най-стряскащото в смъртта на Навални е това, че ако приемем, че той е бил последната опция за мост между Русия и Запада, този мост е канселиран от Кремъл, докато един проект като Солженицин просъществува успешно десетилетия. Въпреки че едно последващо канонизиране на един руски ултра националист има потенциал за много по страшни плодове в бъдеще. Положително в цялата ситуация е че в крайна сметка се върна един позабравен, но изключително важен термин: „полезен идиот“. Но въпреки всичко, процесите в Русия изискват изключително внимание, като най-вече героизирането на крайни руски националисти, защото резултатът може да има много по значими последици от „иконата“ Солженицин, която де факто легитимизира идеологията на Путин.

Крайно дясното в Русия

Ако се вгледаме във войната в Украйна, Путин нарича украинските лидери нацисти, а събитията в Донбас – геноцид, напълно игнорирайки всички крайно десни течения в Русия, своята националистическа риторика преплетена със всеобхватен социализъм (тотален държавен апарат). За руските националисти, включително и за Путин, разпадането на СССР и загубата на територии и население е най-голямата историческа трагедия. Тъй като повторното им присъединяване е не само стратегическа мисия, но и исторически оправдано. А военният конфликт с Украйна, започнал с Крим, послужи на режима на Путин за консолидиране на националистическите елементи вътре в Русия и за разгръщане на мащабна идеологическа рамка (антисистемна интернационална), основана на крайната десница, която работи извън границите на Русия, насочена срещу Запада, много по-силно и ефективно, отколкото по време на Студената война.

Военните формирования, на Русия в Украйна, включващи националната ѝ армия (формирани до голяма степен от доброволци), наемници и сепаратисти, съдържат крайно десни и неонацистки формации с идеологическа насоченост. Най-значимото от тях е оперативната група „Русич“, която е свързана с печално известната наемническа група „Вагнер“. Логото на Русич е черен Коловрат – популярен символ сред радикалните десни движения в славянските страни, особено в Русия и Украйна. Те използват и Валкнут – друг символ, възприет от екстремистките групи. Друга по-малко известна крайнодясна екстремистка група, която набира сила в Русия е отрядът „Бели рейнджъри“ (ОРР). Според различни доклади негови бойци са участвали в редица сражения в Украйна след инвазията, включително в битката за Мариупол и щурма на комплексите „Азовстал“. Въпреки че е почти непозната на Запад, WPRS изглежда е високо ценена сред руските крайно десни и националистически военни кръгове. Групата набира и тренира в Русия, а членовете ѝ са смесица от любители на оцеляването, разузнаването, тактиката и оръжията.

На 6 април 2020 г. Държавният департамент на САЩ обявява, че Руското имперско движение (РИМ) и трима от неговите висши ръководители са обявени за терористични групи в САЩ. Обявяването на руските националисти за терористични групи – прецедентно действие, предприето от Държавния департамент на САЩ – представлява първата група на белите супремасисти, която е включена в списъка на САЩ с терористични групи. Последиците от това действие включват значителни финансови ограничения за групата, наказателни санкции за онези, които възнамеряват да правят бизнес с нея и разширяване на правомощията на Министерството на финансите да преследва други свързани с РМД субекти. Групата установява множество връзки с чуждестранни крайнодесни групи. През 2015 г. те участваха в конференция на международни крайнодесни групи в Санкт Петербург. През септември същата година групата посещава Движението за северна съпротива в Швеция, като дарява неразкрита сума пари. Два месеца по-късно присъства на събрание на десни екстремисти в Мадрид. Същата година пътува до Виена за конгрес, организиран от монархисткия Черно-жълт алианс в парк хотел „Шьонбрун“ – реставрирана бивша къща за гости на двореца на император Франц Йосиф I, владетел на Австро-Унгарската империя. Матю Хаймбах, организатор на „Обединете десницата“, се срещна с представителя на РИМ Станислав Шевчук във Вашингтон и в Гетисбърг, Паула. Джаред Тейлър, който ръководи уебсайта American Renaissance, пътува за конференцията в Санкт Петербург. Тъй като това е само малка извадка от огромната мрежа, която е изградена.

Крайно десният алианс на Путин

Въпросът е, че режимът на Путин е успял да култивира националистическото движение, като е поставил под него всички важни националистически играчи. В същото време то се превърна в маяк за европейската крайна десница, както и за крайната левица. Управляващата партия на президента Владимир Путин подписа споразумение за сътрудничество с италианската крайнодясна партия „Лига Норд“, с което задълбочи връзките на Русия с популистките движения в Европа. Партията на Путин „Единна Русия“ подписа подобно споразумение с крайнодясната Австрийска партия на свободата, чийто лидер Хайнц-Кристиан Щрахе бе победен на президентските избори. Лидерът на антиимигрантската германска партия „Алтернатива за Германия“ (AfD) Фрауке Петри също проведе разговори с председателя на Думата, долната камара на парламента, Вячеслав Володин от „Единна Русия“ по време на посещението си в Русия. През март 2023 г. в Москва се проведе конгрес на Международното движение на русофилите. Сред гостите бяха: Пиер дьо Гол, внук на Шарл дьо Гол, италианска принцеса, американският актьор Стивън Сийгъл. България беше представена от Николай Малинов, бивш член на българския парламент от Българската социалистическа партия, който сега е под санкциите на САЩ, откри събитието, като заяви, че е време „силите на светлината да победят силите на мрака“.

Може би не толкова неочакваното посещение на Тъкър Карлсън в Русия

Тъкър Карлсън имаше най-гледаното новинарско предаване в кабелната телевизия, а в момента е един от най-популярните квази журналисти в социалните медии. Популистката му реторика и стилът му на интервюиране му спечелиха милиони зрители, което накара Forbes да се запита дали Карлсън е „новият крал на кабелните новини“, преди да се премести в Х. Но възходът на Карлсън към славата му спечели вниманието и на друга група: белите супремасисти. Ричард Спенсър отпразнува неговото акостиране във FOX, твърдейки, че Карлсън е показал „откритост“ към идеите на белите супремасисти, каквато бившият водещ О’Райли не е проявявал. Бившият велик магьосник на Ку-клукс-клан Дейвид Дюк често пише похвали за предаването на Тъкър в Туитър. А сайтът на белите супремасисти Daily Stormer нарече Карлсън „буквално нашия най-голям съюзник“.

Привързаността на белите супремасисти към Карлсън е свързана с начина, по който той говори за имигрантите. За разлика от други консервативни анализатори, които фокусират антиимиграционната си реторика върху нелегалната имиграция, Карлсън прекара първите няколко месеца на своето предаване, представяйки както легалните, така и нелегалните имигранти като потенциално опасни престъпници. Той преследва мексиканци, мюсюлмани и бежанци, като често подбира истории за престъпления, извършени от имигранти, и приканва антиимигрантски екстремисти да представят „чужденците“ като заплашителни нашественици. „Имигрантите са престъпници“ на Карлсън е само част от по-широкото му отхвърляне на мултикултурализма, който той смята за заплаха за „европейската култура“ и „западната цивилизация“. Подобен език е страшно сходен с този на белите супремасисти, които използват подобна кодирана реч, за да твърдят, че имигрантите са заплаха за бяла Америка. След началото на инвазията на Русия в Украйна, Карлсън се превръща в един от най-големите адвокати на Путин, затвърждавайки образа му на лидер на „бялата върховна раса“. Не случайно все пак Путин натърти за викингския произход на Русия в половин часовото въведение, нещо останало незабелязано за медиите на Запад.

Русия на Путин от доста време се явява приют за крайно десни радикали от САЩ. Престън Уигинтън на националистическа демонстрация в Москва. Той живее в апартамент в Москва, който наема от бившия шеф на Клана, Дейвид Дюк. Най-добрите му приятели са руски скинари. Той се хвали, че всяка година влага 50 000 долара от собствените си пари в бялото националистическо движение. Поддържа близки отношения с лидера на расистката Британска национална партия, както и с ултра десни политици и учени от средите на белите супремасисти в Русия – новата му родина. България също е предпочитана дестинация за западните неонацисти. Въпросът е какви трансформации и катарзиси претърпяват те, след като намират убежище, под крилото, разбира се, на руските тайни служби. И превръща ли ги това автоматично в сътрудници на руските служби в лицето, на които те могат да намерят не само защита, но и безлимитно финансиране, защото реториката им е меко казано про Путинска. Ричард Спенсър, настоящото лице на американската крайна десница, смята, че Русия е „единствената бяла сила в света“. В същото време Дейвид Дюк (лидер на Ку-клукс-клан) смята, че Русия държи „ключа към оцеляването на белите“. И както Матю Хаймбах, ръководител на бялата националистическа Работническа партия на традиционалистите, наскоро заяви, руският президент Владимир Путин е „лидерът на свободния свят“ – този, който е помогнал за превръщането на Русия в „ос за националистите“.

„Денафикацията“ на Путин и прехвърляне на отговорността

Русия не случайно днес е напълно припозната от неонацистите в различни краища на света, като пазител на всичко, което Европа и Запада са загубили с глобализма и мултикултуризма. Но след като руската армия започва пълномащабното си нахлуване в Украйна, много специалисти не без основание започнаха да правят паралели между идеологията (и пропагандната машина и нейните методи) на Третия райх и Русия на Путин. Много от техниките на днешна Русия се припокриват с тези, които се чуват през август 1914 г. в навечерието когато започва Първата световна война. Национал социалистите се опитват да убедят населението, че Германия е подложена на нападение. През 1914 г. е било по-лесно да се направи това, което днес твори до някъде неуспешно пропагандната машина на Путин. Руската империя е започнала мобилизация преди Германската империя, а също така е навлязла в Източна Прусия през август 1914 г.. Затова през 1914 г. дори пацифистката социалдемократическа преса публикува статии за варварството на руските войски в местните германски територии. Хората вярваха, че водят отбранителна война. В този смисъл инвазиите в Белгия и Франция им изглеждаха като част от общия отбранителен процес. В началото на Втората световна война обикновените германци отново вярват на своята пропаганда. Този път тя разказва за полските зверства срещу етническите германци. На 1 септември 1939 г. Хитлер съобщава по радиото, че предишния ден полските войски уж са обстрелвали германска територия, а германските войници са отвърнали на огъня. Той не обявява война на Полша – в този момент за него е по-важно да накара населението да повярва в „самозащитата“. СС и полицията използват за тази цел дори германци, живеещи в Полша: те получават експлозиви и списък с над двеста сгради на вестници, училища и театри, паметници и протестантски църкви, принадлежащи на германското малцинство. Твърди се, че поляците са нападнали всички тези институции. Вярно е, че благодарение на работата на полската полиция германците успяват да унищожат само 23 обекта. В много случай пропагандата на Национал Социалистическа Германия на Хитлер и Социалистическа и Путинска Русия е принудена да жертва малки фигури, които да и дадат стратегическо преимущество в стремежа си да спечелят голямата геополитическа партия шах. Но и в двата случая, работата с общественото мнение е изключително важна за постигане на нужната радикализация или да се презастраховат срещу евентуален загуба.

Немската пропаганда, която три години след началото на войната, започва дълга игра целяща да минимизира загубите в обществото, да прехвърли отговорността за зверствата на нацизма по незначителни играчи и да позволи прегрупиране и съхранение на елити при евентуален провал като покаже че е имало демократична опозиция на Хитлер. През 1942 г. Гьобелс решава да управлява общественото мнение изтънчено. Той смекчава антисемитската кампания, започнала през есента на 1941 г., и започва да премълчава фактите за „специалните мерки“. В разгара на репресиите водещите нацистки вестници, като Völkischer Beobachter и Der Angriff, публикуват само един или два антисемитски текста седмично. Както самият Гьобелс признава в кореспонденция с други високопоставени служители, той не е искал Съюзниците да използват този геноцид във вреда на Германия (такива случаи са се случвали). Друга причина е, че през 1942 г. министърът на пропагандата решава да изпробва нов подход върху германската общественост. Гьобелс изоставя популярната преди това агресивна антисемитска реторика, целяща да привлече цялата нация в лоното на националсоциализма. Благодарение на пресата и „намеците“, с които тя започва да отразява геноцида, в обществото изкуствено се създава взаимно съгласувана „тайна“. През цялата 1942 г. вестниците пишат за това как „еврейският въпрос“ се решава от съюзниците на Германия – Румъния, България, Хърватия и Словакия – с очакването, че читателите вече знаят всичко от слуховете и клюките. Този експеримент на Гьобелс до известна степен заглушава моралната тревога в обществото.

Още след войната, през 70-те години на ХХ век, той е наречен „спирала на мълчанието“. Терминът е измислен от известната западногерманска изследователка Елизабет Ноел-Нойман, която през годините на войната пише за нацисткия вестник Das Reich. В следвоенните си трудове Ноел-Нойман подчертава, че докато индивидът се страхува от социално изключване и мълчи, пресата разказва мнението на „мнозинството“ и по този начин привлича повече хора към себе си. А още по-значителен натиск се осъществява на ниво домакинство. Тези, които мислят различно, са принудени да споделят „всеобщата“ гледна точка (независимо дали я изразяват открито, или само мълчаливо се съгласяват). Самата концепция за „колективна отговорност“ е наследство от нацистката пропаганда. Гьоринг популяризира идеята, че всички германци ще бъдат наказани в случай на поражение. През 1943 г. той произнася реч, в която обявява такива тези: „Нека никой не си прави илюзии и да не мисли, че ще може да излезе и да каже някога след това: аз винаги съм оставал добър демократ при тези отвратителни нацисти“. Съюзниците, от друга страна, уверяват, че след войната ще поставят граница между нацистите и обикновените хора в Германия. По принцип именно това бе целта на процеса на денацификация – да се накажат отделни лица, като се докаже тяхната вина. („Спиралата на мълчанието“ и „колективната отговорност“ са между впрочем изключително добре имплементирани в съветският социалистически блок. Като до голяма степен десетилетия след рухването на социализма не позволяват развитието на демокрацията.)

В следвоенните години това разделение не се размива, а се вкоренява още по-дълбоко в съзнанието на хората. През 50-те години на ХХ в. в Западна Германия германските войници като цяло бяха приветствани като герои, а есесовците са обвинявани във военни престъпления. Това бе изключително благоприятно за привържениците на превъоръжаването на страната и присъединяването ѝ към НАТО. Митът е окончателно развенчан едва в средата на 90-те години на ХХ век, след обединението на Германия, благодарение на проекти, които показват на германците снимки на публични екзекуции и масови разстрели с участието на обикновени войници. Като де факто показват прикриваната десетилетия обективна реалност, че огромното мнозинство от германците са участвали в тоталната война – и са смятали, че тя е справедлива и развенчават мита на чиновници и военни за това че „ние просто изпълнявахме заповеди“.

В заключение:

Дали Руската пропагандна машина (по подобие на Хитлеровата такава) днес ще успее да създаде убеждението, че всичко е в ръцете на Путин, какъвто мит битуваше десетилетия след Втората световна война зависи от степента на осъзнатост и зрялост на Западното общество. От тази зрялост и мъдрост зависи до колко и как ще приемат сапуненият мехур, че в Русия има демократична опозиция и демократични дисиденти (още повече след фиаското със Солженицин). Не само трябва да има разбиране, но и осъзнаване кой и как надува тези сапунени мехури. Това няма да бъде лека задача, още повече, че бурята се завихря в различни краища на света, а препятствията се роят едно след друго. Като едно от основните препятствие ще бъдат „полезни идиоти“ като псевдо журналиста Тъкър Карлсън и радикалните маргинали гравитиращи около тях. Стряскащо е неразбирането на сериозността на ситуацията, в която се намира световната архитектура днес. Защото, ако Западът не разбере повтарящата се история, тя със страшна сила ще бъде повторена.

Материалът е любезно предоставен от Angel Analytical London и е изготвен е от Илиян Кузманов, журналист и анализатор, изследващ процесите в Русия и Африка. Подробна методология и данни се предоставят при поискване.