Нойзи: Защо България така и не стана като Чехия

0

- Advertisement -

Тях ги газиха с танкове, докато ние манифестирахме. Или защо Швейк не е Бай Ганьо – Ивайло Нойзи Цветков търси причините, поради които България така и не стана като Чехия.

Аз даже малко съм обиден от тая работа. Не конкретно на някого – Хавел, Кундера, Желев, Костов, Луканов и т.н. Просто помня огромната си надежда през 1990-те, когато – свързан по съребрени причини с Чехия (тогава още Чехословакия) – се надявах тихо, че понеже излизаме от един и същ зъл блок, и ние, българите, имаме шанс бързо да прекрачим от Източна в поне Централна Европа.

И сега ми е още по-криво и някак мета-обидено, че никога не бяхме – и никога няма да бъдем – Чехия, която ни задмина с двеста още тогава.

Под властта на различен тип империи

Първо и най-важно, ще кажете – различните империи и „робства“. Ние не случихме – три източни, определяни като вертикално властови – Източната Римска, Османската и съветската. А пък бохемците и моравците, поради културна география още от ранносредновековни времена, са с две относително хоризонтални империи като краен „продукт“ – Свещената Римска (грубо погледнато, бъдещата Германия) и Хабсбургската (бъдеща Австро-Унгария). Тук е добре да се припомни и великата самоирония на Вацлав Хавел, че опитът за либерална Чехия на Дубчек през 1968 година няма никакви исторически основания.

Веднага ще се съглася за империите, ама отчасти. От дълго време си общувам с една чешка, макар и отдавна вече американска, професорка по културна антропология, бегълка след Пражката пролет, която на моя привидно глупав въпрос „защо ние така, а вие иначе“, ми отговори нещо много умно: ние, чехите, сме родени да се бунтуваме тихо (quiet rioting), докато вие, българите, сте склонни да се подчинявате.

Има смисъл в това. Великото на Швейк (т.е. на Ярослав Хашек) е тъкмо в тихия бунт срещу системата, отвъд абсурдите тип „малкият човек с голямата сатира отива на война“. Ще кажете, ама и ние имаме такъв – бай Ганьо на Алеко. Ами не, той е в съвсем друга ситуация, в която е съвършеният конформист.

Днес ги гледате същите, сглобени.

Тях ги газиха с танкове. Ние в същото време манифестирахме.

Да не сравняваме „героите“, това би било глупаво и отвъд високото мислене. Но в културно-антропологичните си изследвания намирам, че Пражката пролет през 1968-а не е случайно подреждане на звездите – тези хора изначално още от Швейк искрено ненавиждат всичко руско, смятат го за заплаха, защото десетилетия преди нас са европейци. Ако попитате днешен млад чех дали е европеец, той би се изумил и няма да ви разбере. Обратно, ние традиционно се подчиняваме (сякаш сме били на някво съветско MDMA) още от Освобождението насам.

Те, чехите, НЕ мислят за никакви руснаци, това е разликата, оставили са ги в миналото със заслужено презрение – докато ние сякаш сме драганцанковци, всичко политическо тук непременно минава през руското. Тях, чехите, веднъж ги газиха с танкове, докато ние манифестирахме. Жалка история.

Чехите, впрочем, реагират като в тежък случай на дисфемизъм, когато се спомене нещо за Русия. Ние, от друга страна, сякаш сме вечните слуги на тая квази-империя, която всъщност винаги мисли себе си за „обсадена“.

Да ти и многоточие империята, дет вика Зошченко, който междудругото е утрепан от Жданов по поръчка на Сталин.

Най-голямото падение в българската история

Тук обаче не ни интересува толкова нативизма и съпротивата, колкото способността на едно общество да развива гражданственост. Чехите са това, което искаме да станем, и не станахме, и няма да станем никога. Но поне можем да опитаме.

- Advertisement -

Знам за горяните, един мой дядо е бил там с откраднат калашник (истинска въоръжена съпротива срещу комунистите докъм средата на 50-те). Прочетете, моля, важно е. Иначе, след 1956-а, ние не само се държим, като да не казвам какво, но в началото на 60-те дори се обличаме в дантели и с леко размазан грим лягаме с разтворени крака пред Хрушчов, предлагайки да станем 16-та република. Няма по-голямо падение в цялата българска история. Няма и никога няма да има оправдание за това. Ето ви още един отговор как не станахме чехи.

А Швейк не се бие в гърдите и не вика „чех, чех“. Той е епитом на малкия и хитър човечец, който се нагажда по военному, докато приема всичко за даденост и го хуморизира. Хашек е велик в самоиронията най-вече когато разправя за анабазиса към Будейовице, препращайки към Ксенофонт, но и изобщо с мекия си, неподражаем хумор, печели поколения чехи напред и става световен.

А при нас е друго – катабазис, ако позволите, вечно слизане към Ганя, виждаме го и в медиите, и навсякъде. Докато медийно доставяме на Ганя очакваното от първия етаж, той няма как да се качи дори полуплощадката на втория.

Нямаме нито Ян Палах, нито Ян Кубиш

А защо си избрах точно Чехия, а не, да речем, Полша? Не знам, емоционално ми е. Може да е заради Кафка, кой знае. Цял живот бях вид Грегор Замза, и едва напоследък се озовах в ролята на Йозеф К.​​​​​​​

И си мисля: ние, българите, не се бунтуваме реално, никога. Нашето въстание избухва само в западна Тракия, за три-четири дни, и е обречено. Цялото ни поборничество, извън сложната и уж тайна комитетска организация на Левски, се свежда до Бенковски, Захарий и някой отчаян Петлешков или Кочо. По това време цялото дело на Апостола е разпаднато, ако не броим тук-там по двама-трима по места. В другите три т.нар. окръга няма нищо, което впрочем убива и Ботевата чета. А оцелелите дори в Тракия след втората седмица бягат по Балкана и копнеят за късче хляб. И след това „башибозуци“, доскоро живели с нас, изколват почти всички.

Ние вечно сме жертви, лежим на това, но чехите не се смятат за такива – едни велики младежи убиват Райнхард Хайдрих, онзи от вилата във Ванзее, заради когото има „окончателното решение“ за евреите и Лидице.

Ерго, ние нямаме нито Ян Палах, нито Йозеф Габчик и Ян Кубиш (отговорните за ликвидирането на Хайндрих), нито нищо.

Можехме…

Да, можехме да сме чехи, но щеше да ни трябва много повече самопознание и най-вече – културно и всякакво оттегляне от руското. Както казва Ярослав Пижъл, един от великите чешки поети: Днес може всичко, но не може да сме глупави.

Някой ден ще ме разберете – националната ни отрова, нашият криптонит, е Руската федерация, още от 1880 година насам. И нашето отвратително подчинение на всичко руско, но за това – другата седмица.

Сега е трудно да се обясни онова за 16-тата република и също как великолепни чехи като Дубчек или неговата секретарка са взели „невероятни“ решения. Решенията не са невероятни – Дубчек смята, че може да се опълчи на полузаспалите брежневисти и да плъзне нещо. Не е Ян Хус, няма да изгори на кладата на религиозното невежество. Което ме подсеща, че ние нямаме не само Палах, но и Хус, религиозен ревюлюционер-реформатор, готов дори да запали нови Хусистки войни. Мислехме, че имаме такива, но не би. Хусистите се сглобиха.

А последно за Чехия: моят приятел и културен съмишленик Иван Бедров, който от известно време живее в Прага, го закова: когато са строени сградите в историческия център на чешката столица, на България тепърва ѝ е предстояло османско завоевание.

Карлoв мост, baby, ахой 

Автор: Ивайло Нойзи Цветков, Дойче Веле

- Advertisement -

Подобни публикации

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече